Тя кимна в знак на съгласие.
— Така, следващият по важност въпрос, изглежда, е къде да отидем? Имаш ли някакви идеи? — попитах я аз.
— Ами предполагам, най-общо, някъде по-настрани. Място, снабдено с хубава вода, в която можем да бъдем сигурни — може би кладенец. А струва ми се, че ще е най-добре, ако мястото е и на разумно достъпна височина — някъде, където духа хубав, чист вятър.
— Да — казах аз, — за това с вятъра не бях се сетил, но си права. Добре снабден с вода хълм — това не се намира толкова лесно. — Помислих за момент. — Лейк Дистрикт9? Не, твърде е далеч. Може би Уейлс? Или пък Ексмуур, или Дартмуур? Или направо в Корнуол? В Лендз Енд ще имаме югозападния вятър, който идва чист и незаразен направо от Атлантическия океан. Но това също е много далеч. Ние ще сме зависими от градовете, когато ще стане безопасно да ги посещаваме отново.
— Какво ще кажеш за Съсекските възвишения? — предложи Джозела. — Знам една чудесна стара ферма от северната страна, която се намира точно срещу Пулбъро. Не е на върха на някой хълм, но е доста нависоко. Има водна помпа и доколкото знам, сами си произвеждат и електричество. Всичко е подновено и модернизирано.
— Това действително е едно примамливо убежище. Но е доста близо до населените места. Не смяташ ли, че трябва да се държим по-надалеч?
— Хм, мисля си, след колко ли време ще бъде безопасно отново да се върнем в града?
— Нямам никаква реална представа — признах аз. — Но струва ми се, някъде около година. Според мен това е един доста разумен срок.
— Разбирам. Но ако отидем твърде далеч, по-късно няма да е никак лесно да се снабдяваме с необходимите ни неща.
— Това наистина е сериозен аргумент — съгласих се.
За момента изоставихме проблема за местонахождението на нашето убежище и се захванахме с подробностите около преместването. Решихме, че първото нещо, с което трябва да се снабдим сутринта, е камион — камион с голяма вместимост, — и направихме списък на най-необходимите неща, които трябваше да сложим в него. Ако успеехме да се снабдим с всичко, щяхме да тръгнем още на другата вечер, ако ли не — а списъкът нарастваше до обем, който ме караше да мисля, че това е много по-вероятно, — щяхме да рискуваме още една нощ в Лондон и да тръгнем на следващия ден.
Наближаваше полунощ, когато най-после към списъка на задължителните вещи прибавихме и списъците на своите лични нужди. В резултат се получи нещо като каталог на универсален магазин. Но трудът ни се оправдаваше, та било то и само заради факта, че тази вечер сме отвлекли мислите си от собственото си положение.
Джозела се прозина и се изправи.
— Спи ми се. А освен това ме очакват копринените чаршафи на това легло, правено само за любов.
Стори ми се, че плува над дебелия килим. С ръка върху дръжката на вратата тя се спря и тържествено се загледа в образа си в едно голямо огледало.
— И все пак имаше много приятни неща — промълви и целуна ръка на отражението си.
— Лека нощ, мило суетно видение — казах аз. Тя се обърна и с лека усмивка изчезна зад вратата, като незабелязано разпръснала се мъглица.
Налях си още една глътка от този изключителен коняк, затоплих го в дланите си и го изпих.
— Никога, никога вече няма да видиш такава гледка — казах си. — „Sic transit…“10
И преди да съм изпаднал в пълно отчаяние, се отправих към моето далеч по-скромно легло.
Тъкмо блажено потъвах в дебрите на съня, когато на вратата се почука.
— Бил — обади се гласът на Джозела. — Ела бързо. Нещо свети.
— Какво свети? — попитах, докато се измъквах от леглото.
— Навън. Ела да видиш.
Тя стоеше в коридора, обвита в дреха, която можеше да принадлежи само на собственичката на тази забележителна стая.
— О, господи! — нервно възкликнах аз.
— Не ставай глупак — раздразнено каза Джозела. — Ела виж тази светлина.
А светлина наистина имаше. Като гледах от нейния прозорец, като че ли в североизточна посока виждах ярък лъч, като от прожектор, който неподвижно сочеше право нагоре.
— Това трябва да означава, че там има някой друг, който вижда — каза тя.
— Сигурно — съгласих се.