— Слушай, всичко това е налудничаво. Не е естествено. Това, което предлагаш.
Джозела вдигна ръка, за да млъкна.
— Изслушай ме, Бил. Знам, че отначало звучи малко шокиращо, но в това няма нищо налудничаво. Всичко е съвсем ясно — но не е много просто. Всичко това — тя посочи с ръка наоколо — ме промени. Като че ли изведнъж започнах да виждам нещата различно. И едно от нещата, което мисля, че виждам, е, че тези от нас, които оцелеят, ще са много по-свързани един с друг, много по-зависими един от друг, по-скоро нещо като… като племе.
През целия ден, докато обикаляхме, виждах нещастни хора, които ще умрат много скоро. И непрекъснато си повтарях: „Господи, какъв късмет!“ А после си казах: „Но това е чудо! Аз с нищо не съм заслужила повече от тези хора. Но то се случи. И ето, аз съм жива и трябва да го оправдая.“ Някак си това ме накара да се почувствувам толкова близо до хората, както никога преди. И оттогава непрестанно се чудя какво мога да направя, за да помогна на някои от тях.
Разбираш ли, Бил, ние трябва да направим нещо, за да оправдаем чудото. Аз можех да бъда едно от тези слепи момичета: ти можеше да бъдеш един от тези блуждаещи мъже. Ние не сме в състояние да направим нищо голямо. Но ако се опитаме да се грижим за няколко от тях и ги направим щастливи според силите си, може би малко ще се отблагодарим — ще заплатим една нищожна частичка от дълга си. Разбираш какво искам да кажа, нали, Бил?
Премислях думите й минута, а може и повече.
— Смятам, че това е най-странният аргумент, който чух днес, не, може би, който изобщо съм чувал. И все пак…
— И все пак съм права, нали. Бил? Знам, че съм права. Опитах се да се поставя на мястото на едно от тези слепи момичета и знам. Ние държим техния шанс за максимално пълноценен живот, поне на някои от тях. Ще им го дадем ли като част от нашата благодарност, или ще им го отнемем заради предразсъдъците, с които сме били възпитани? Ето докъде се свежда всичко.
Мълчах известно време. Нито за момент не се съмнявах, че Джозела е убедена във всяка дума, която каза. Спомних си как действуват такива решителни жени като Флорънс Найтингейл14 и Елизабет Фрай15. С такива жени нищо не можеш да направиш — и много често се оказва, че разрушителните им идеи, в крайна сметка, са били правилни.
— Добре — промълвих най-после. — Ако смяташ, че така трябва да бъде. Надявам се обаче…
Тя ме прекъсна.
— О, Бил, знаех, че ще разбереш. О, как се радвам, толкова се радвам. Направи ме толкова щастлива.
След известно време.
— Надявам се — започнах отново аз.
Джозела ме потупа по ръката.
— Изобщо не бива да се тревожиш, мили. Аз ще избера две хубави, разумни момичета.
— О — казах аз.
Седяхме на стената, хванати за ръце, и гледахме изпъстрените със сенки дървета — но почти не ги забелязвахме или поне аз не ги забелязвах. После в сградата зад нас някой пусна грамофон. Разнесоха се звуците на Щраусов валс. Музиката изпълни празния двор с болезнена носталгия. За миг улицата пред нас се превърна във въображаема бална зала. Вихър от цветове и призрачна луна вместо кристален полилей.
Джозела се плъзна по земята. С протегнати ръце, с потрепващи пръсти и китки, с люлеещо се тяло, тя танцуваше лека като перушинка в голям кръг от лунна светлина. Приближи се до мен. Очите й искряха. Ръцете й ме канеха.
И ние танцувахме на ръба на едно неизвестно бъдеще, под звуците от ехото на едно изчезнало минало.
Провал
Вървях през непознат изоставен град, някаква камбана биеше печално и един гробовен безплътен глас се носеше из празното пространство: „Зверът избяга! Внимание! Зверът избяга!“ Събудих се и разбрах, че наистина се звънеше. Беше ръчен звънец, от който се раздаваше такова двойно медно дрънчене, че за момент, стреснат от острия му рязък звук, не можех да си спомня къде се намирам. След малко, докато все още седях замаян, до мен долетяха викове: „Пожар! Пожар!“ Изскочих от одеялата и така, както си бях, изтичах в коридора. Там миришеше на дим, чуваше се шум от забързани стъпки, блъскаха се врати. Като че ли най-силният шум идваше някъде отдясно, където звънецът продължаваше да звъни и уплашени гласове да викат, затова се обърнах и се затичах в тази посока. Слаба лунна светлина се процеждаше през високите прозорци в дъното на коридора, като осветяваше пътя ми дотолкова, че да мога да се движа в средата и да избягвам хората, които пипнешком вървяха покрай стените.
Стигнах стълбите. Звънецът все още дрънкаше долу във фоайето. Заслизах надолу колкото се може по-бързо сред, дим, който все повече се сгъстяваше. Някъде към края на стълбите се спънах и полетях напред. Полумракът внезапно се превърна в тъмнина, в която като облак от игли избухна някаква светлина, и това беше всичко…
14
Флорънс Найтингейл (1820–1910) — велика реформаторка на английското болнично депо. През време на Кримската война организира грандиозна военна болница (10000 души) в Цариград Б.пр.
15
Елизабет Фрай (1780–1845) — английска филантропка. Основава асоциация за въвеждане на реформи и подобряване условията в затворите. Б.пр.