Първите двама влязоха внимателно. После един трифид изплющя с жилото си, което беше промушил през счупената витрина. Един от мъжете изкрещя и падна. Другите изпаднаха в паника и ме повлякоха напред. На вратата се задръстихме. Зад нас жилата изплющяха още два пъти, преди да успеем да се приберем.
В задната стаичка се огледах задъхано. Бяхме седем човека.
— Стойте — казах отново. — Тук сме добре.
Върнах се до вратата. Задната част на магазина беше извън обсега на трифидите — докато стояха навън. Успях необезпокояван да стигна до капака и да го повдигна. Двамата, които бяха паднали след моето измъкване, се показаха. Единият крепеше счупената си ръка, другият беше само ожулен и псуваше.
Задната стаичка водеше към малко дворче, на противоположния край на което в осемфутовата тухлена ограда имаше врата. Аз обаче бях станал предпазлив. Вместо да се отправя директно към вратата, качих се на покрива на една барачка и се огледах. Виждаше се, че от вратата се излиза на тясна алея, която преминава покрай целия блок. Алеята беше празна. Но отвъд отсрещната ограда, която като че ли ограничаваше градините на няколко частни къщи, успях да забележа върховете на два трифида, които стояха неподвижно в храстите. Нищо чудно да бяха и повече. Оградата от тази страна беше по-ниска, а височината им им даваше възможност да нанасят удари с жилата си и през стената. Обясних положението на останалите.
— Гадни, неестествени същества — каза един. — Винаги съм ги ненавиждал, проклетниците.
Продължих да наблюдавам по-нататък. Сградата през една от тази, в която бяхме, се оказа служба за даване на автомобили под наем. Три коли стояха на двора. Не беше лесна работа да прехвърля групата през двете междинни огради, особено този със счупената ръка, но в края на краищата успяхме. Успях някак си и да ги натикам всичките в един голям дамлер16. Когато всички бяха настанени, отворих вратите към улицата и изтичах обратно в колата.
Трифидите веднага се заинтересуваха. Тяхната невероятна чувствителност към звука им беше подсказала, че става нещо. Още докато изкарвах колата на улицата, два от тях вече се прокрадваха към входа. Жилата им изплющяха към нас и плеснаха върху затворените прозорци, без да ни навредят. Направих рязък завой, бутнах единия и го премазах. После излязохме на улицата и се отправихме към някоя по-здравословна зона.
Вечерта, която последва, беше за мен най-ужасната от началото на бедствието. Освободен от двете горили, бях се преместил в една по-малка стаичка, където можех да бъда сам. Наредих шест запалени свещи върху полицата на камината и дълго останах да седя в едно кресло, опитвайки се да обмисля нещата. Когато се върнахме в хотела, разбрахме, че един от разболелите се предната вечер беше починал, другият очевидно също умираше, а имаше и четири нови случая. Още преди да завършим вечерята си, легнаха още двама. Нямах никаква представа каква беше тази болест. При липсата на санитарни условия и по начало както стояха нещата, можеха да бъдат няколко болести. Помислих си за коремен тиф, но имах някаква мъглява представа, че краткостта на инкубационния период изключваше тази възможност. Не че щеше да има голямо значение, ако знаех. Всичко, което знаех, беше, че е нещо достатъчно ужасно, за да накара червенокосия младеж да използва пистолета си и да се откаже да преследва групата.
Започна да ми се струва, че услугата, която правех на моите хора, беше доста съмнителна. Бях успял да запазя живота им, заобиколен от враждебна банда, от една страна, и трифиди, нахлуващи от другата. А сега се появи и тази болест. И като теглих чертата, оказа се, че само бях отложил за известно време гладната им смърт.
Така, както стояха нещата в момента, просто не знаех какво да правя по-нататък.
Освен това и Джозела не излизаше от съзнанието ми. Съвсем вероятно беше същите неща, а може би и по-лоши да ставаха и в нейния район…
Улових се, че отново мисля за Майкъл Бийдли и групата му. Преди знаех, че те разсъждават логично, сега започнах да мисля, че тяхната хуманност е по-истинска. Те бяха разбрали, че е безнадеждно да се опитват да спасяват другите, освен може би отделни единици. Да се подхранват напразните надежди на останалите беше малко повече от жестоко.
Освен това оставаше въпросът за нас. Ако изобщо в нещо имаше смисъл, то за какво бяхме оцелели? Във всеки случай не за да се похабим за една загубена кауза…
Реших на другия ден да тръгна да търся Джозела и заедно да решим какво да правим…
Бравата на вратата изщрака. После самата врата бавно се отвори.
— Кой е там? — попитах.
— О, вие сте тук — каза млад женски глас.
16
Дамлер — марка скъп лек автомобил, носещ името на едноименната компания, която сега е част от компанията „Бритиш Лейлънд“. Б.пр.