Това събитие вдъхна надежда в сърцата на десетте хиляди мъже. По незначителен повод те отиваха в станцията „Макмърдоу“, навъртаха се около болницата и дълго чакаха да зърнат поне за миг детето.
Момчето растеше здраво. Скоро се родиха и други деца, момчета и момичета. Щом пристигнеше съобщение, че се е родило бебе, работите на Южния полюс спираха Адмирал Конвей не можеше да се противи. Дори връзката с атомните подводници се осъществяваше най-вече по повод нечие раждане. Имената на всички деца включваха думата „Антарктика“ — Антонио Антарктика, Пола Антарктика, Иван Антарктика, Джордж Антарктика, Йошико Антарктика. Детските гласчета връщаха радостта на възрастните.
Животът на Южния полюс течеше по строго установен ред. Сред хората почти нямаше прояви на истерия. Но душите на всички бяха белязани от чувство на безизходица, скръб и носталгия по света, който си беше отишъл завинаги.
Материалните ресурси на полюса започнаха видимо да не достигат. Предметите, произведени с наличното оборудване, не бяха много качествени, а и явно не бяха достатъчни. Хората неусетно се връщаха към първобитния начин на живот. Вместо лампи започнаха да използуват свещи от тюленова мас. Някои напуснаха малките станции и заживяха, както ескимосите, в иглу. Вместо пушки започнаха да си служат с харпуни. Животът бе примитивен, но навсякъде се усещаше очакването. Когато гледаха забуления с гъста мъгла хоризонт, моретата на север, в очите на хората припламваше изгарящ копнеж… Някой ден може би…
Но всяка година информацията от двете подводници, кръстосващи океаните и моретата, бе все една и съща: „Не!“ Както и преди, атмосферата бе заразена с вирусите и техните спори. Имаше ги във всеки кубически сантиметър въздух.
Изминаха четири години. Хората вече не се вълнуваха толкова от раждането на децата. След ужасната трагедия, след дългите месеци, прекарани в суровите полярни условия, сърцата неусетно закоравяваха. Отмина късото лято, дойде есента на четвъртата година. И тази година „Нереида“ и Т–232 се завърнаха от северното полукълбо, без да донесат добри новини…
Част втора
ДЕНЯТ НА ВЪЗРАЖДАНЕТО
Глава I
ВТОРАТА СМЪРТ
„И смъртта, и ада хвърлени бидоха в езерото огнено. Това е втората Смърт“
1
Доклад ST 3006
В този свят съществуваше единствено белият цвят. Движеха се само вълнистите ивици на светлосенките и само вятърът, подобно на бял дим, се носеше със страшна скорост над неравната повърхност на земята, покрита с дебел слой вледенен сняг. Сред бурята стоеше Йошидзуми. Беше облечен в защитен костюм, носеше очила и маска. Бе стъпил здраво в замръзналия сняг, обърнал гръб на вихрушката. Снежинките проникваха през дрехите му, той усещаше, че пръстите му се вдървяват, но продължаваше да стои, без да обръща внимание на това. Погледна нагоре — по тъмното небе се носеше като разсипана пепел черен прах. И изведнъж цялата гледка като че ли избледня.
— Йоши!… — дочу се сред воя на виелицата. Беше Стив Хасвей от изчислителния център на станцията „Макмърдоу“. Може би резултатите от изчисленията бяха готови?
Ръката на Стив стисна рамото на Йошидзуми, той се обърна, а вледенените му пръсти изхрущяха.
— …? — Стив викаше, но вятърът отнасяше думите му. Йошидзуми усети само, че Стив го хвана здраво за рамото. С общи усилия двамата се добраха до станцията. Йошидзуми си мислеше, че се е отдалечил само на десетина метра, а се оказа, че неусетно се е озовал на повече от двадесет.
Когато отвориха двойните врати на станцията и влязоха вътре, Йошидзуми свали защитното облекло и разтри бузите и пръстите си. Те бяха изтръпнали, но лека-полека започваше да ги усеща.
— Какво правеше навън — попита Стив. — Помислих, че искаш да се самоубиеш.
Йошидзуми мълчеше и старателно масажираше връхчетата на пръстите си.
— Може би японците изразяват тъгата си, като стоят сами сред бурята? — с лека подигравка каза Стив. — Говори се, че „Нереида“ минала покрай бреговете на Япония. Смятам, че е по-добре да не се срещаш с никого от екипажа й.
Без да отговори, Йошидзуми окачи над тръбата на парното защитното си облекло. Топящият се сняг започна да се стича по тръбата.