Служителите, които бяха се втурнали да се ровят в телефонния указател, връхлетяха в студиото.
— Шефе, телефонът дава свободно. Свързахме се.
— Ах, по дяволите! И какво стана? Бързо, бързо говорете! — Отговорният редактор крещеше така, като че ли околните бяха много далеч от него.
— От Управлението на силите за самоотбрана се обади самият главнокомандуващ. Той заяви, че в заповедта изменения няма. Беше много ядосан и каза, че не е необходимо да се пита по сто пъти за едно и също нещо.
— Добре, разбрах — изпъшка отговорният редактор. Той беше вече взел решение.
— По всички програми да се предава само извънредното съобщение.
— А текста, как да съставим текста?
— Говорете най-главното. Нещо подобно на това, което току-що чухме. За специален текст нямаме време.
Всички говорители, които преди малко бяха нахлули в студиото, застанаха пред микрофоните.
— Още колко минути остават? — извика отговорният редактор, като разбра, че часовникът му изостава.
— Още 71 минути. Колко е точно часът?
— Сега е точно 13.58.
— Добре. Като свършите предаването, всички бягайте!... Или не, почакайте! След това пуснете музика!
— Да, главнокомандуващият каза същото — рече онзи, който беше говорил по телефона.
— А каза ли какво е най-добре да пуснем? Е, хайде, добре, ще го измислим тук сами. Каква ли музика да пуснем — спокойна или такава, която да разпалва човек?
Всички се замислиха.
— Нямаме време за мислене. За три секунди трябва да решим — изрева отговорният редактор.
Отговорният за музикалното оформление на програмите предложи да пуснат джаз.
— Не, джаз не подхожда сега. Все пак, очаква ни смърт. Ние загиваме от оръжието на дружеска нам страна, членка на съюза, начело на който стои Америка. Не, американска музика решително не подхожда.
— Ей, да пуснем песента „Да защитим децата“, а? Нали? „Да защитим децата“ е добре! Сега, когато сме изправени пред перспективата да бъдем унищожени, по-подходяща мелодия едва ли има.
В студиото всички крещяха. Отговорният редактор изтича до прозореца и погледна навън.
От централния изход, от изхода за коли и от всички други врати стремглаво изскачаха изплашени служители. Те тичаха презглава към близката спирка. Някои се биеха за такси.
— Ха, влаковете май вървят!
Движението на колите ставаше все по-странно. Някъде от средата на колоната излиташе кола и се отправяше светкавично в съвсем неочаквана посока. Някои от тези коли връхлитаха върху недоумяващите минувачи и безмилостно ги прегазваха.
— Изглежда, успели са да чуят по радиото извънредното съобщение.
— Шефе, какво да правим? — обърна се към него заместникът му.
Останалите служители отдавна вече се бяха разбягали.
— След като съобщението бъде предадено три пъти, всички напускат студиото. От там нататък ще предава само студиото в Осака... Да, добре е тези, които докрай желаят да изпълнят дълга си, да останат на покрива и оттам да предават до последния момент какво става в града. Това могат да направят само хора, искрено предани.
— Да.
— До взрива остава около един час — рече отговорният редактор, като погледна току-що сверения си часовник. — Всички веднага трябва да се отправят по домовете си. Сигурно някои са успели вече да се скрият по мазета или в метрото. След взрива най-малко няколко часа, не, няколко дена няма да може да се излиза навън. А с прехраната?
— А ако им се раздаде варен ориз?
— Глупак! Откъде време за това. Всеки разчита сега само на себе си.
И на нито един от двамата не му мина през ума каква ли огромна яма би се образувала в радиус три километра от епицентъра. Щяха ли да помогнат тогава подземните помещения? Двамата имаха съвсем бледи познания за атомния взрив, пък и времето вървеше и нямаше за кога да разсъждават.
В този момент в студиото се разнесе гласът на говорителя, който зачете текста на извънредното съобщение. Гласът глъхнеше, трепереше, на места прозвучаваше особено пронизително.
Отговорният редактор се вслуша. Ставаше дума за възванието на министър-председателя към японския народ. Говорителят го четеше със съкращения.
Къде ли беше сега министър-председателят? И въобще какво ставаше с правителството? Къде се намираше то? „Вероятно, мислеше си отговорният редактор, всички те бяха скрити в траншеите на някоя военновъздушна база!“