— Слушам, да бъдат проведени арести! — отсече заместникът.
— Заповедта се отнася и до полицията, която сега е под наше ръководство. Наредете на началниците й да се подчиняват на заповедите на командуващите военните окръзи и да действуват съвместно с армията.
— Слушам, полицията да действува съвместно с армията!
— „Опасните елементи“ сигурно вече са започнали да оказват съпротива. — Командуващият с ръце на гърба крачеше из стаята, изпънал гърди, с навъсено лице. — В такъв случай веднага пристъпете към арестуването им. За размирниците никаква пощада!
— Да, размириците ще бъдат най-безпощадно потушени — заместникът отговаряше, без особено да се замисля, защото всъщност отговорността върху себе си поемаше шефът.
Десет минути след този разговор офицерът, който отговаряше за информацията, се ровеше в дебелите регистри, в които бе събрано цялото население на страната. Имената на заподозрените бяха отметнати с червен молив. Това бяха хора, вече арестувани по политически съображения, и такива, които просто будеха подозрение с възгледите и поведението си.
Скоро списъкът бе представен на главнокомандуващия.
— Веднага пристъпете към действия! — сухо нареди той.
— Слушам, веднага да се пристъпи към действия — козирува заместникът му и с отмерена крачка напусна стаята.
След това до всички началници на военни окръзи и началници на полицейски участъци бе предадена „съвършено секретната“ заповед.
— А какво става сега в Токио? — попита завеждащият информацията. Това беше толкова наивен въпрос, че всички вдигнаха глави и го погледнаха учудено.
— Какви са тези глупости! Какво ви стана? — сопна се намусен главнокомандуващият. — Колкото до „опасните елементи“ там, те заедно с останалото почтено население на града след 30 минути ще загинат. С тях няма защо да се занимаваме сега.
— Ясно, разбрах.
— Колко е часът? — попита нервно командуващият. Той погледна часовника на ръката си, после часовника на стената. До падането на ракетите оставаха още 25 минути и 6 секунди. Командуващият се приближи до прозореца и погледна. Долу войници мъкнеха торби с пясък и барикадираха зданието на префектурния съвет, превърнало се сега в седалище на правителството...
— Дано никой не се побърка до взрива — замислено промърмори той.
— Постъпи съобщение, че промяна във времето няма и ракетите ще паднат над Токио точно в 15.09 часа — докладва един офицер.
— Добре. Ние 5 минути преди определеното време трябва да слезем в подземието.
Трябваше да се евакуират дори оттук, въпреки че се намираха на 550 километра от епицентъра. Съществуваше реална опасност да пострадат от радиоактивния прах. В самото начало главнокомандуващият бе заявил, че ще остане заедно с правителството и ще го защищава, ако се наложи, но сега съжаляваше за дадената дума. Спасение нямаше нито тук в Осака, нито където и да било в цялата страна. Мина му през ума мисълта за онези, които бяха останали в самия град. Какво ли правеха пък те? А в града обикаляха насам-натам само лудите. Те единствени се чувствуваха щастливи, несмущавани от нищо. По-голямата част от хората се бяха отказали вече от мисълта да бягат и да се спасяват. Нямаха вече сили да помръднат. Сега седяха и просто чакаха смъртта. Те всъщност бяха още живи и това им се струваше толкова странно. Хората поглеждаха нагоре към небето. Там кръжаха разузнавателни и военни самолети и малки самолети на разни вестници. Хората ги гледаха и ги проклинаха. Онези там горе в самолетите равнодушно зяпаха какво става под тях и чакаха да започне чудото. Интересуваше ги зрелището. За останалото им беше все едно.
Още по-нещастни бяха онези, които не живееха в Токио, а бяха дошли този ден или по работа, или просто на екскурзия. Сега те ужасно се разкайваха, мислеха си, обезумели и смазани от сполетялата ги участ, че напразно не бяха послушали жена си и домашните да не тръгват точно този ден, съжаляваха, че по пътя насам не им се беше случила я катастрофа, я нещо друго, което да ги задържи; упрекваха шефа, настоявал по-бързо да заминат, за да изпълнят задълженията си към другата фирма... Но не, наводнения и бури се случват само тогава, когато човек най-малко има нужда от тях. Така си мислеха тези нещастници и проклинаха съдбата си. Предстоеше им да умрат сред съвсем чужди и непознати хора и те със завист си мислеха колко по-щастливи от тях бяха онези, които можеха да съберат цялото си семейство и всички да бъдат заедно до сетната секунда. Някои от тези нещастници крещяха високо имената на жените, децата, близките и любимите си и ридаеха отчаяно.