— Сигурно ще се чуе чак дотук — разтревожен попита държавният секретар.
— Ще се чуе ли? Какво ще се чуе?
Трясъкът от взрива. Той е толкова силен, че ако човек се намира по-близо до мястото, може да оглушее, да му се пръснат тъпанчетата на ушите. Дори преди малко главнокомандуващият издаде заповед до населението от близките до мястото на взрива райони да си запушат ушите. Но този взрив ще бъде толкова мощен, че ще се чуе чак тук в Осака, та дори чак и в Кюжю. Тук ще се чуе като тътен.
— Да, наистина. Всички ще бъдат абсолютно потресени.
— Може би имате нещо пред вид?
— Да, имам.
Държавният секретар беше един от най-опитните служители във висшия държавен апарат. Той знаеше как да заинтригува събеседника си. Едва след това излагаше своето мнение.
— Да ги накараме да пеят — победоносно произнесе той.
— Да пеят ли?
— Да, да пеят. Може дори песента, която господин министър-председателят предложи, да пуснат по радиото. Въпреки че тя е малко сантиментална. Може, разбира се, да пеят някой църковен химн, но не всички са християни. Не, и това не става.
— А какво ще кажете за химна?
— Не, в такъв трагичен момент химнът съвсем не върви.
— Слушайте, няма време — извика разсърден министър-председателят. — Хайде по-бързо казвайте идеята си!
— С една дума, аз мисля, че за момента най-подходяща е някоя детска песен.
— Детска песен ли! — премиерът просто позеленя от яд. — Какви са тези глупости!
— В Япония за подобни трагични ситуации още няма измислени специални песни. Не върви някак да се пеят нито „Марсилезата“, нито химнът, нито пък църковни песнопения.
— Сериозно ли говорите? — премиерът седеше мрачен.
— Ами да, песента в никакъв случай не бива да бъде печална и мрачна. Щом се чуе тътенът от взрива, на всички ще стане ясно, че там в Токио са загинали милиони хора. Песента трябва да заглуши тътена, разбирате ли? Хората с умиление ще запеят песен, която да им припомни детството. Ще я пуснем и по радиото и така ще дадем тон.
— Чакайте, чакайте! — премиерът цял бе плувнал в пот. — Добре, така да бъде. Няма да има мълчание. Но все пак коя да бъде песента!
— Е, това вече ще решат специалистите. Ако имаше време, щяхме да създадем специална комисия.
Няколко минути преди катастрофата отново позвъни американският президент.
— Господин министър-председателю, остават по-малко от три минути. Отново искам да изразя своето лично и на страната ни съчувствие за трагедията, която ще сполети вашия народ. Натоварен съм да предам също така и съчувствията на останалите държави, членки на Организацията за мир и сътрудничество в басейна на Тихи океан. За да засвидетелствуваме състраданието си към жертвите, ние решихме целият американски народ да се поклони и в останалите минути да отдаде мълчалива почит на жертвите. Сега в цялата страна са спрели работа всички предприятия, знамето в знак на траур е спуснато, транспортът също е спрян за един час. Народът ни се моли жертвите да бъдат поне на онзи свят блажени — гласът на президента звучеше тържествено.
— Аз съм ви безкрайно благодарен, господин президент. Благодаря ви и от името на своя народ — отговори развълнуван министър-председателят.
— Освен това — продължи президентът — по радиото ще се предават само вашият химн и църковни песни.
— Аз съм ви дълбоко признателен.
В този момент премиерът просто завидя на християните. Те си имаха своите църковни песни и химни, а той тук трябваше да решава коя детска песен да пуснат по радиото.
Премиерът имаше много измъчен вид. Тревожеха го толкова неща. Трябваше и да се мисли как да се подхване всичко след взрива, да се мисли и за това, какво щяха да предприемат опозиционните партии като реакция на мерките, приети от правителството.
Сегашното бедствие, слава богу, беше причинено от друга страна и самият той не носеше абсолютно никаква отговорност. Но както при разрушително природно бедствие, той трябваше да отговаря, ако правителството не вземе срочни мерки да помогне на пострадалите. Малко недоглеждане, и властта щеше да му се изплъзне от ръцете. Той имаше и много врагове. Много въобще бяха тези, които искаха да му отнемат поста. И сега безспорно щяха да надигнат глави, да използуват обстановката. Ще започнат, разбира се, да говорят за отговорност и дълг пред народа. Единственият изход беше да започне веднага да действува, да нарежда и да предприема някакви мерки.
За всичко това се беше замислила цялата бюрократична машина. Висшите чиновници имаха по-големи „задължения“ и следователно по-големи проблеми, низшите по-малки. Но всички те еднакво се бояха сега да не загубят постовете си.