— Направено е вече всичко — докладва държавният секретар. — Останалото ще реши съдбата, Ние сме чисти пред съвестта си.
Но тези думи не можеха да успокоят премиера, той четеше отново и отново решението на правителството за мерките по подпомагане и спасяване на жертвите от ядрения взрив, разпитваше подробно и също така подробно искаше да му се докладва.
— Да, нашият план е чудесен. Остава да видим как ще бъде изпълнен. Колко време има още?
— Три минути и няколко секунди.
— Пуснете отново съобщение до всички отдели — чиновниците много обичаха да пускат съобщения. — Но не писмено, защото няма време. По-добре по телефона Всъщност за три минути по телефона също няма да успеете. Най-добре съобщете по радиото. Всички да останат на своя пост и докрай да изпълняват служебните си задължения. Предайте това от мое име.
И радиото, и телевизията предаваха само програми, съобразени със заповедите на правителството и на главнокомандуващия. По радиото пускаха внимателно подбрана музика, но телевизията и този път остана вярна на себе си и програмите бяха много безвкусни. Показваха непрекъснато сградата в Осака, където се намираше сега правителството, повтаряха едно и също — разни планински и морски пейзажи, разкази на стари хора, които нямаха никакво отношение към предстоящата катастрофа.
— Господин министре — обърна се премиерът към министъра на финансите. — Бюджетът на страната за след катастрофата е изготвен, нали? Можем да се надяваме, че Америка ще ни отпусне помощ?
— Да, всичко е наред. Америка обезателно ще ни отпусне извънреден заем. Говореше се за един милиард долара, но и само две трети от тях да получим, това ще бъде голяма помощ за нас. Американският конгрес е свикан на срочно съвещание, на което ще се гласува предложението да ни бъде отпуснат заем.
— Трябва бързо да се действува! — премиерът нервно поглеждаше часовника си и крачеше напред-назад. — Какво е положението с крайно левите партии? Дано да не се стигне до такива бурни демонстрации, както по времето на подписването на японско-американския договор.
— Всичко е спокойно, ще видим какво ще стане след това — отговори замислено държавният секретар.
— Господин министър-председателю — в кабинета връхлетя един служител, — ракетите току-що прелетяха над Тьоши! Толкова са ниско, че се виждат с просто око!
— Така ли! — премиерът от вълнение се препъна и едва се задържа на краката си.
Най-потресени бяха учените физици, химици и метеоролози, които следяха от пунктовете за наблюдение движението на ракетите. Всички чувствуваха, че ще се пръснат от напрежение. Съдбата им предоставяше редкия случай да станат свидетели на нещо нечувано, което за себе си те нарекоха изпитание с живи хора.
По телевизията и радиото бяха престанали да повтарят извънредното съобщение. Това би било вече прекалено жестоко по отношение на невинните хора, обречени на неминуема гибел. В изоставените домове радиоприемниците и телевизионните апарати разливаха леки приятни мелодии. По някои канали на телевизията големи оркестри изпълняваха класическа японска музика.
Всъщност предаваше само централната радио- и телевизионна компания. Програмите на частните компании предаваха през определени интервали реклами, представяни от разни фирми, които ги и финансираха. И как ли бе прозвучало сега „Търсете по магазините особено вкусния...“? Пък и в студиите вече не бе останала жива душа.
Учените от наблюдателните центрове ставаха свидетели на нещо наистина потресаващо. Те очакваха, че хората от страх и ужас ще загубят разсъдъка си, че някои ще предпочетат да посегнат на живота си. Но те не допускаха, че безумието на тези обречени нещастници може да вземе такива големи размери; едва ли бяха помислили за миг дори, че със собствените си очи ще видят как рухва цивилизацията и животът се връща с векове назад. Всички бяха се превърнали в първобитни човеци. Нямаше вече норми и етика, закони и морал. В първобитното общество се бяха върнали всички теолози и учени, и поети, и моралисти, и посредствени хора, и престъпници. Всички те сега бяха членове на едно общество. И сега това общество бързо се налагаше със своите си закони и норми.
Само за няколко минути цялата стена от забрани и норми рухна и хората се върнаха по обратния път на своето развитие, от човешкото към животинското. Те просто станаха първобитни групи мъже и жени, които встъпваха в съвсем безразборно общуване. Всички носеха в себе си знака на смъртта — отчайваща и неизбежна. Градената векове цивилизация се разпадаше за минути и секунди.