В целия белязан от смъртта град мъже и жени влизаха в „безредни полови отношения“. Това беше техният протест срещу нечуваната жестокост, която само след няколко минути щеше да ги изпепели. Имаше нещо свежо и извисяващо в това безумство, в това напълно отричане и бягство от неумолимата реалност. Защото не беше ли съвременната цивилизация тази, която без съжаление обричаше тези хора на гибел. Едва ли някой беше помислил, че поне един път през живота си ще бъде напълно свободен от всичко, наложено му от съвременния живот. И сигурно много бяха тези, които сега на безопасно място завиждаха на тази свобода. А в града се разнасяха отвред викове: „Без друго ще умра, поне веднъж през живота си да правя това, което ми се иска.“
Ракетата се стрелна, като едва докосна върховете на дърветата... Времето спря.
Колко минути бяха минали, никой не знаеше. Хората учудени се размърдаха. Учудени разбраха, че можеха да мърдат ръце и крака. Постепенно започнаха да осъзнават света около себе си. Те бяха все още живи.
Но не беше ли това някаква измама? Не беше ли и ракетата, която бяха видели с очите си, само призрак? Все пак те добре си спомняха черната точка в небето, която постепенно растеше, а после и самата ракета, която се плъзна над покривите на сградите и падна. И не само с очите си бяха видели. Те бяха чули и трясъка. Някои помислиха, че това е била измама на собствените им сетива. Може би бяха полудели. Но странно, можеха ли и другите около тях да бъдат луди. Всички до един.
Сега беше съвсем тихо. Минаваше три часът и небето бе станало малко по-тъмносиньо. Слънцето се бе преместило още повече на запад. Летяха птици. Само самолетите бяха изчезнали.
— Ей, видяхте ли ракетата!
— И вие ли я видяхте?
Хората се заоглеждаха, започнаха да се питат един друг. Случило се бе нещо невероятно. Никой не проумяваше какво точно ставаше. Не вярваха на себе си. Но нали и останалите бяха видели? Не беше възможно всички едновременно да са се побъркали, нали?
— Ракетата падна. Аз я чух, че падна!
Да, наистина. Бяха чули тътен далеч оттук. Но защо още бяха живи? Чули бяха и грохота на срутените сгради там някъде, където бе паднало чудовището.
— Истина ли беше това? — питаха се поразени хората.
Ракетата наистина падна. Падна, но не избухна. Градът бе останал невредим. И дърветата, и сградите. В прозорците се отразяваше синевата на небето.
— Спасени сме! — изкрещя някой.
— Спасени сме!
Но това все още не бяха ликуващи гласове. Хората не проумяваха, съмняваха се. Все пак тя беше паднала, но защо не избухна?
Постепенно животът започна да се връща в съзнанието на всеки. Напрежението още не изчезваше, но малко по малко започна да отстъпва място на радостта, че са живи. Сега всеки за себе си разбра, че не е могло просто така лесно и безпричинно да загине. Разбира се, че е трябвало да живее. Всичко преживяно е било просто нелепост.
Някой закрещя „ура“. От къщите заизскачаха хора. Отвред се измъкваха жени и мъже, измъкваха се от скривалищата. Всички бяха бледи. Гледаха се недоумяващо, търсеха отговора в очите на околните. Някой се разсмя. Но забележете, това не беше смях на побъркан.
— Аз съм жив! Спасен съм — викаше човекът и той наистина беше с всичкия си.
На улиците се събираха все повече и повече хора. А слънцето ги обливаше с ярка светлина. Цялата природа сияеше. Всички се оглеждаха, за да открият някаква промяна. Но всичко си беше, както преди.
В кабинета на министър-председателя се бяха събрали министрите. Никой не се решаваше пръв да наруши дълбоката тишина.
— Нямаше взрив. Ракетата действително падна, а не избухна. Какво стана, че не избухна? — тихо попита премиерът. Той пръв дойде на себе си.
— Не избухна? — излезли от унеса, повториха тихо директорът на Института по химия при Академията на науките и завеждащият отдела „Химическо оръжие“ при Управлението на силите за самоотбрана. И двамата бяха специалисти, затова недоумението им бе още по-голямо.
Ракетата бе паднала. Това вече всички знаеха със сигурност. А предварителните изчисления бяха съвсем точни и изключваха всякаква грешка. Епицентърът също беше изчислен точно — центърът на Токио. И какво само се беше случило всъщност!
— Не избухна! Водороден взрив няма! — тези съобщения идеха от самолетите, които отново се върнаха над града. Съобщенията предаваха спокойни и уверени гласове, които само потвърждаваха, че нищо лошо не се беше случило, че ужасът бе преминал и градът, и целият район около него бяха спасени.
— Над Токио не се вижда страшната гъба. Не се чува и нищо подозрително. Ракетата наистина е паднала над града, защото само три минути преди това радарите са я засекли в наблюдателния пункт в Инухосеки. Причините за неизбухването са неизвестни!