— Спасение, спасение!
Изчезнал бе призракът на смъртта, отминало бе най-страшното.
Съвсем друго бе положението на нещастниците, намерили укритие в подземията на универмазите и метрото... Там още от самото начало цареше нещо страшно. Хората умираха прави от задушаване. На едно място вече половината бяха измрели, останалите агонизираха. Загинали бяха не само от липса на въздух. Имаше и много ранени, изпотъпкани, смазани. Те дори не дочакаха падането на ракетата.
По улиците се търкаляха труповете на самоубийци. Много предпочетоха да се отровят или да скочат от високите етажи на небостъргачите. Някои свършиха със себе си, още щом чуха съобщението, че към Япония летят ракети с ядрен заряд. А полуделите? Колко много бяха те. Загубили разсъдъка си, те се разхождаха бавно по улиците, смееха се високо, други пък нахълтваха в къщите и трошеха всичко, каквото им попаднеше под ръка.
Сега всички пак чакаха съобщение. Трескаво въртяха копчетата на радиоапаратите и телевизорите, но напразно. Радиото мълчеше, телевизорът показваше само бял екран. А колко много се искаше на хората да разберат защо не избухна ракетата. Искаха да узнаят подробно какво точно бе станало, да чуят гласове от другаде, от други градове и страни. Защото сега целият свят бе просто длъжен да сподели радостта им и да приветствува тяхното избавление. А какво ли щеше да каже министър-председателят. И хората чакаха и се вълнуваха.
Това мълчание им се струваше толкова тревожно. Някои обясняваха, че ракетата е създала във въздуха силни магнитни полета, през които радиовълните не могат да преминат. Но малко бяха тези, които вярваха на това. Градът бе откъснат от външния свят, защото го смятаха за обречен. Главното беше, че останаха живи. А колко прекрасно беше това.
Всички чувствуваха огромно изтощение. Хората още изживяваха потресаващия ужас да чакаш края, като обречен звяр. Някои все още се съмняваха в действителността. А рухналата цивилизация оставаше да лежи смазана в краката на обезумелите тълпи и никой не бързаше да й върне правата. Пък и никой не се сещаше за това. Безумството все още властвуваше в душите на хората.
Небето беше пак ясно и спокойно. И летяха птици. Летяха както обикновено. Сякаш нищо особено не бе се случило. И като ги гледаше човек, неволно си спомняше стиховете: „И светът е пак същият...“
Спасените неистово се радваха и беснееха. Да, цивилизацията нямаше така лесно да дойде на себе си. А времето вървеше.
Всъщност минали бяха само три-четири минути ... И хората постепенно започнаха да осъзнават времето, към което принадлежаха. Но да се върнеш толкова бързо, да се освободиш от дивашката първобитност и да заживееш пак като цивилизовано същество не беше така просто. Всички започнаха да се замислят. Когато нещата се уталожват, човек може вече да се замисли. Започнаха постепенно да се връщат и разумът, и чувството за законност, ред и морал. Завръщането от дивашката нецивилизованост причиняваше на много истинска болка и душевни страдания. Извършили бяха страшни престъпления. Вършеха ги в безумството си пред смъртта, без да се замислят, защото взривът щеше да смете и тях, и деянията им. Но взрив нямаше. Сега оставаха деянията, които възкръснаха заедно с хората. Сега и мъже, и жени, учени и поети се измъчваха от мисълта — трябва ли да продължават нататък, сякаш наистина нищо не е било. Те всъщност всички бяха герои. Останали бяха единствени незащитени лице с лице със смъртта. Онези, които избягаха, ги признаваха за герои. Щяха после да разкажат какво са преживели, колко страшно е било всичко. Щяха обезателно да разкажат и за страха, и за отчаянието, и за мъката да умреш невинен. Но сигурно ще събудят любопитство. След като узнаят основното, хората ще поискат да разберат и подробностите. Неминуемо ще се запитат какво точно са правили онези там, откъснати от света, обречени. И ще започнат да се интересуват, да се ровят. Какво точно са правили, оставени на пълна свобода, какви са били законите на това изолирано малко общество.
Много съпрузи бяха оставили в града жените си. А имаше и такива, които бяха започнали да изказват предположения, какво точно е могло да стане там. И в душите на мъжете започнаха да се прокрадват съмнение и мъка.
Да, да живееш не беше по-лесно. И много започнаха да се замислят за това. Имаше вече може би и такива, които се запитваха не бе ли по-добре, ако ракетата беше избухнала.