— Добре, да направим така, както казвате вие — почти извика държавният секретар. — А всъщност какво конкретно предлагате? Преди да известим населението, не е ли по-добре да се обърнем към войската, полицията и другите сили за обществена безопасност и да им наредим да вземат всички мерки...
Точно в този миг иззвъня червеният телефон. Секретарят подскочи, грабна слушалката, но веднага я подаде на премиера.
— Казват, че искат да ви предадат нещо от президента на САЩ.
Министър-председателят пое слушалката, от която се разнасяше уплашеният глас на министъра на външните работи.
— Господин министър-председателят ли е? Сега ще ви предам посланието на американския президент. Аз самият съвсем не разбирам смисъла му, но ще ви го прочета: „Драги господин министър-председателю, пред лицето на това съвсем неочаквано нещастие, което ще донесе на вашия народ и вашата страна неизмерими жертви и огромни загуби, искам да ви предам нашето дълбоко съчувствие и безкрайно съжаление. Натоварен съм да изразя също така дълбокото разкаяние и съжаление на приятелската вам страна, член на Организацията за мир и сътрудничество между страните в басейна на Тихи океан, която съвсем непреднамерено стана причина за това нещастие. Ние бихме искали да направим всичко, което е по силите ни, за да ви се притечем своевременно на помощ, но пред неизбежността на тази огромна катастрофа не ни остава нищо друго, освен да сведем глави и смирено да се покаем пред бога.
Вашата страна ще стане жертва на катастрофата, но аз се надявам дълбоко, господин министър-председателю, че благодарение на вашата мъдра намеса и на добрата воля на вашия изключителен народ жертвите ще бъдат незначителни. Сега в очакване на това нещастие наш дълг е открито да изразим готовността си да ви отпуснем достатъчно помощ, която ще компенсира загубите. Моля господ и провидението да ви помогнат.“
— Господине, какво означава всичко това? — министърът на външните работи отчаяно крещеше в слушалката.
Премиерът само сухо благодари и рече:
— Във всеки случай след пет-шест минути всичко ще ви бъде предадено.
— Ало, ало... — гласът на министъра на външните работи все още се чуваше в слушалката, която премиерът вече беше сложил на мястото й.
В миг всичко в стаята се разтърси. Държавният секретар погледна уплашено към тавана. В този момент в кабинета се втурна комендантът на резиденцията. Като видя вътре министър-председателя и държавния секретар, той се изпъна чинно и поздрави.
— Какво има? — държавният секретар разроши с ръка косата си.
— Ниско над самата резиденция летят два американски хеликоптера. Те май се канят да кацнат в средния двор и аз предположих, че може би сте получили някакво съобщение от американския главнокомандуващ.
— Да, да, разбрах — рече секретарят — съобщиха ни. Не успяхме да ви предупредим.
— Всички журналисти са се натрупали по прозорците и зяпат. Някои даже са изскочили и на двора.
— Успокойте ги. Кажете им, че пресконференцията с премиера ще започне след малко.
Комендантът хвърли поглед към премиера, който беше стиснал глава между ръцете си и изчезна зад вратата.
Секретарят се приближи към министър-председателя, който бе захлупил глава върху бюрото.
— Какво да правим? .. Не, какво мислите, че трябва да направим?
— Какво ли! — обърна се към него в отговор премиерът. — Нали чухте какво каза шефът на Управлението на силите за самоотбрана. Той остава тук до последната минута, за да сподели съдбата на останалите. Аз също оставам.
Това е невъзможно! — извика секретарят. — Вие не сте обикновен човек. Без премиер как ще изглеждаме в очите на другите страни и няма ли те да посегнат на нас. Нали населението на районите, незасегнати от взрива, ще се разбунтува и именно там ще възникнат безредици. А левоекстремистките партии само това и чакат, за да организират въстание!
— Тогава какво да правим?
— По-добре е да се евакуирате някъде по-далеч с помощта на военните хеликоптери. А после може би е най-добре да заминете за Хавай.
— И там да съставим правителството на Япония? — възкликна с отчаяние в гласа премиерът.
— Но това е неизбежно! След това веднага ще се върнете в разрушено Токио... Много силно трещят тези хеликоптери. Сигурно вече са се приземили в средния двор. — Секретарят впи поглед в часовника си.
— Вече са минали цели четири минути!
И двамата имаха чувството, че цялата стая е изпълнена със застрашителния шум от стрелката, която отмерваше равномерно секундите. Премиерът усещаше тялото си плувнало в пот, ръцете му безпомощно трепереха. Той скубеше косите си. Времето бавно и мъчително правеше душевната агония на стария човек непоносима.