В ъгъла на кабинета имаше телевизор и видео. Маквей зареди касетата.
— Не разбирам… — объркано промърмори Озбърн.
— Ще разберете. Но преди това трябва да знаете едно-две неща. Казахте, че след падането на Фон Холден не сте видял нищо повече.
— Беше тъмно.
— Е, смятаме, че е пропаднал в пукнатина, наричана от планинарите „черен лед“. Бездънна пропаст. Група швейцарски спасители слязоха докъдето бе възможно, но не откриха нищо. Това означава едно от двете: или е нейде на дъното и ще си остане там още няколко хилядолетия… или не е. Искам да кажа, че не сме напълно сигурни. Това беше едното. Другото е свързано с отпечатъците на човека, който се наричаше Либаргер. Човекът, с когото Ремер и Шнайдер са разговаряли половин час преди Шарлотенбург да се превърне в пепелище. — Маквей се изкашля и леко навъси вежди. Лицето още го наболяваше. — Експерти от БКА сравниха отпечатъците му с тия на Тимоти Ашфорд, обезглавения бояджия от Лондон.
— Господи! — Озбърн усети как косата му настръхва. — Значи сте бил прав…
— Да — кимна Маквей. — Лошото е, че от Либаргер, както и от всички други в оная зала, не е останало нищо освен пепел. Можем само да предполагаме, че човешка глава успешно е била присадена върху чуждо тяло и полученото същество се е завърнало към живота. То е дишало, разговаряло, мислило също като мене и вас. И не е имало никакви белези според Ремер и Шнайдер. Джоана Марш също го потвърди вчера в писмените си показания. Като рехабилитаторка е работила с него няколко месеца, без да забележи каквито и да било следи от операция.
— Симптомите на човек, който е претърпял тежък инсулт — замислено прошепна Озбърн. — Не е било инсулт, а възстановяване след фантастичната операция. — Той погледна Маквей. — Това ли има в касетата?
— Каквото има в касетата, ще си остане между тия четири стени. Ако се каже нещо, то ще дойде от Вашингтон или Бад Годесбург. — Маквей взе дистанционното управление и се втренчи в Озбърн. — Този път, докторе, никой няма да действа на своя глава. Надявам се, че ме разбрахте, защото може да си припомним и други неща. Сигурен съм, че ви е ясно какво имам предвид.
За миг двамата постояха мълчаливо един срещу друг. После Маквей дръпна вратата и излезе. Озбърн го видя как се отдалечава по коридора и изчезва. Просто така. Беше решил да го пусне на свобода, сякаш нищо не се е случило.
158.
Озбърн поседя нерешително, после насочи дистанционното управление към видеото и натисна бутона. Раздаде се тихо бръмчене, телевизорът примига и на екрана се появи някакъв кабинет с празен стол на преден план. Отляво имаше бюро, отдясно книжни лавици. Осветлението идваше откъм прозорец, частично закрит от бюрото. Минаха няколко секунди и в кадъра влезе Залетл, облечен с тъмносин костюм. Вървеше с гръб към камерата. Когато достигна стола, той се обърна и седна.
— Моля да ме извините за примитивното въведение — изрече Залетл. — Сам съм и няма кой друг да включи камерата. — Той преметна крак върху крак, облегна се назад и продължи с официален тон. — Името ми е Хелмут Залетл. Имам лекарско образование. Живея в Залцбург, Австрия, но по рождение съм немец. В момента на записа съм на седемдесет и девет години. Когато го гледате, вече няма да бъда между живите. — Залетл помълча и впи поглед в камерата, като че искаше да подчертае думите си. Мисълта за предстоящата смърт сякаш изобщо не го вълнуваше. — Онова, което ще чуете, е изповед. За убийство. За фанатизъм. За съдбата на едно откритие. Надявам се да ме извините, че не говоря добре английски… През 1939 година бях млад хирург в Берлинския университет. Представител на райхсканцлера ми предложи да стана член на изследователска група по новите перспективи в хирургията. По-късно, като член на нацистката партия и групенфюрер от СС бях назначен за комисар по въпросите на общественото здравеопазване. Може би знаете част от тези подробности, защото те са обществено достояние. По-подробна информация ще откриете във Федералния архив в Кобленц.