Когато достигна върха на стръмната улица, тя се обърна и огледа Париж. Сякаш за пръв път виждаше завоя на Сена и величествените кули на Нотр дам. Дърветата, покривите, движението по булевардите, романтичната глъчка на минувачите — всичко й се струваше ново и непознато. Франсоа Кристиан беше чудесен човек и тя изпитваше благодарност към съдбата, че е бил част от живота й. Но сега бе също тъй благодарна, че всичко е свършило. Може би защото за пръв път в своя живот се чувстваше необременена и напълно свободна.
Зави наляво и се отправи по моста към дома си. Съзнателно се опитваше да не мисли за Пол Озбърн, но въпреки това съзнанието й непрестанно се връщаше към него. Искаше да вярва, че той й е помогнал да се освободи. Със своята обич, дори обожание, Озбърн бе обновил нейната вяра в себе си като независима, интелигентна и привлекателна жена, напълно способна да води собствен живот. А това й вдъхна необходимата самоувереност и храброст, за да скъса с Франсоа.
Но имаше още нещо и би било чисто самозалъгване да не го признае. Доктор Озбърн страдаше и неговото страдание я вълнуваше. От една страна бе склонна да мисли, че грижата и тревогата са част от прастария женски инстинкт. Всички жени изпитват същото, когато усетят болка у ближния. Ала отлично разбираше, че не е толкова просто. Желаеше да го обсипва с обич докато болката престане — и сетне отново да го обича.
— Bonjour, mademoiselle15 — весело подхвърли кръглоликият униформен портиер, докато отваряше изящната врата от ковано желязо.
— Bonjour, Philippe — усмихна се тя, после пристъпи покрай него във фоайето и бързо се изкачи по полираните мраморни стъпала към своя апартамент на втория етаж.
След като влезе, тя затвори вратата и мина в столовата. На масата имаше ваза с две дузини червени рози. И без послание знаеше от кого са, но все пак погледна картичката.
Au revoir, Francois.16
Беше изписано с неговия почерк. Франсоа бе казал, че я разбира и явно говореше искрено. Бележката и цветята бяха знак, че завинаги ще си останат приятели. Вера подържа картичката, после отново я прибра в плика и мина в хола. В ъгъла имаше малък роял. Срещу него, под прав ъгъл едно към друго, бяха разположени две канапета с масичка за кафе от абанос и кристално стъкло. Отдясно беше коридорът към двете спални и кабинета. Отляво — столовата. През нея се минаваше към килера и кухнята.
Навън ниските облаци хвърляха тежка сянка над града. В сивия навъсен ден всичко изглеждаше печално. За пръв път апартаментът й се стори нелепо грамаден, лишен от уют и топлина — жилище за някоя далеч по-стара и претенциозна жена.
Обгърна я чувство за самота, мрачно като небето над Париж и тя неволно закопня за Пол. Искаше да го докосва и да усеща докосването му както вчера. Искаше да бъде с него в спалнята, под душа или където я пожелае. Искаше да го усеща в себе си, да се любят отново и отново — до болка.
Искаше го колкото заради себе си, толкова и заради него. Той трябваше да разбере, че тя знае за мрака. И макар че все още не знаеше какво точно се крие там, макар че Пол не искаше да й каже, тя заслужаваше неговото доверие. Дойдеше ли му времето, Пол щеше да проговори и заедно щяха да сторят нещо. Но засега най-важното бе той да узнае, че тя ще бъде до него винаги, когато се нуждае от нея.
31.
Филмът „Уестсайдска история“, заснет през 1961 година с участието на Натали Ууд, се прожектираше без френски превод в един малък киносалон на булевард дез Италиен. Беше дълъг 151 минути и Пол Озбърн смяташе да посети втората дневна прожекция, започваща в четири следобед. Като студент бе изкарал два семестъра във факултативния курс по история на киното и бе написал подробен доклад за екранизацията на театрални мюзикъли. Тъй като „Уестсайдска история“ заемаше централно място в доклада му, Озбърн все още помнеше филма достатъчно добре, за да убеди когото и да било, че го е гледал наскоро.
Киносалонът на булевард дез Италиен се намираше на половината път между неговия хотел и пекарната, където работеше Канарак. Наоколо имаше три станции на метрото, до всяка от които можеше да се стигне пеш за не повече от пет минути.
Озбърн огради с химикалка името на киносалона, затвори вестника и стана от масата. Докато пресичаше ресторанта, за да плати закуската си, той хвърли поглед навън. Продължаваше да вали.