Третият беше почти също толкова дълъг и сух. Около главата си беше омотал като тюрбан голяма тъмна кърпа, носеше червена хусарска куртка, заблудила се по някакъв необясним начин в Далечния запад, и дълги ленени панталони, напъхани в гумени ботуши. В пояса му бяха втъкнати два револвера и нож от най-добра кингфийлдска стомана. Понечеше ли човек да потърси някаква особеност в лицето на този мъж, набиваше му се на очи неговата широка уста — ъгълчетата й като че хранеха голяма симпатия към ушните висулки, та се приближаваха по най-общителен начин към тях. При това от лицето лъхаше израз на най-голяма чистосърдечност. Във всеки случай собственикът му беше мъж, в когото не можеш да откриеш нищо притворно.
В непосредствена близост до огъня, удобно за вземане, бяха опрени на малка пирамида три пушки. Ама майко мила какви пушки! Едната изглеждаше като някоя стара тояга, отрязана в гората, другата напомняше на вързан за сопа маркуч, а третата бе изгубила всяка форма. От удрянето с приклада се бяха отчупвали разни парчетии, които са били заменяни впоследствие с нови и накрая скрепени с обхващаща ги стоманена лента. Всеки, незапознат с начина на живот из Запада, би сметнал за невъзможно да се даде изстрел от това пушкало, без най-голяма опасност за живота на самия стрелец. Но прерийният ловец знае какво означава подобно оръжие и го взема в ръка с най-голямо благоговение.
Едно такова гърмящо желязо някога може би е било великолепна кентъкийска «Райфъл», която никога не е напускала ръката на своя притежател, десетки пъти му е спасявала живота, но с течение на времето и в хилядите опасности, тя също толкова често като него е била ранявана и пострадвала, а впоследствие кърпена и ремонтирана. Собственикът й я е изучил, обича я и не може да притежава друга пушка. Той я познава, посветен е и в най-малките й капризи и колкото пъти стреля с нея, винаги дава майсторски изстрел, докато някой, неосведомен за особеностите й, без съмнение ще стреля сватбарски.
Ако тези трима мъже се появят ненадейно на някое шосе в Германия, то час по-късно непременно биха се озовали зад решетките. В Запада наистина нещата стоят съвсем другояче. Тук, където не облеклото прави мъжа, на никой разумен човек няма да хрумне да погледне изкосо тези тримата заради тяхната външност. Напротив, всеки даже би се почувствал поласкан да може да попадне в компанията им, защото тези трима мъже принадлежаха към най-прочутите прерийни скитници и бяха известни във всички заселища между океана и Скалистите планини под името «the leaf trefoil»[42].
— Е, Сам Хоукинс, колцина са? — поде оня с хусарския мундир.
— Не знам точно, Уил Паркър. Беше твърде тъмно, за да ги изброя. Но няма да са били повече от дузина, ако не се лъжа.
— Разправяй тогава и не карай всяка дума да ти се вади с ченгел от устата и да ти се заплаща — рече онзи от компанията, който приличаше повече на скелет, отколкото на жив човек.
— Заплаща? Само търпение, Дик Стоун, старий куне[43]! Считам, че хич нямаш толкова пари, колкото струва новината, която нося.
— Само не се надувай прекалено, стари Сам!
— Надувам? Ти самият се казваш Дик Стоун[44], старий куне! Знам точно, без да ми се казва, колко е ценно известието ми, и че не би могъл да го заплатиш. Или имаш десет хиляди долара, а, Дик?
— Десет хи… ти си откачил, Сам! Да не искаш да кажеш пък, че можеш да получиш толкова за твоята вест?
— Глупости! Като че Сам Хоукинс ще седне да ти продава знанията си! Но едно е сигурно: ако си запазя знанието под скалпа, утре през нощта един мъж ще обеднее най-малко с десет хиляди долара.
— Че разкажи си най-сетне историята, както си му е редът, де — изръмжа Уил Паркър. — Човек в крайна сметка не слага оглавника на някой мустанг на задницата, а на главата!
— Добре, че ми го напомни, иначе като нищо да съм го забравил. Впрочем, Уил, това за слагането юлара на мустанга комай е единственото, което си научил от мен през нашето шестнайсетгодишно съвместно съществуване, хи-хи-хи-хи!
Това «хи-хи-хи-хи» беше своеобразно, човек би казал, навътре насочено кискане. Виждаше се, че му е привичка.
— Доста трагично за теб, щом като през цялото това дълго време не си ми налял повече — върна му го сухо Паркър.
— Вината наистина не се крие в мен. Как ли не съм се старал, ама ти си оставаш един класически грийнхорн, ако не се лъжа.
— Стоп! — намеси се скелетът. — Няма ли най-сетне да си дадете мира? И ще узнаем ли ние двамата новината ти още през хода на тая година, Сам?