— Имаш право, сладки Дик! Ето защо твоето напиране за знания веднага ще бъде задоволено. Да си чувал някога нещо за Кървавия Джак?
— Behold![45] Как изобщо може да питаш? Всички прерии източно от Скалистите планини са пропищели от скверните дела, които разказват за него. Той е предводител на банда бушрейнджърс[46], занимаваща се с взломаджийство и конекрадство. За съжаление още не се е удало да му метнат едно ласо около врата.
— Well! Сега значи ще се удаде. Утре ще сложим край на занаята му, при което и моята Лиди ще изрече някоя тежка думица.
Същевременно стрелна с любовен поглед гърмящата си цепеница.
— Yes! — намеси се Паркър в разговора. — Кървавия Джак е един деспърейдоу[47], подобно Бътлър, предводителя на «Търсачите», с които преди няколко години си имахме работа.[48]
— Или като мерзкия Хопкинс, на чиято съвест тежи нашият приятел Леля Дрол, и с когото се надяваме все някога да се срещнем — забеляза Дик Стоун. — Но няма ли най-после да започнеш с историята си. Сам?
— Well! Вече да съм я преполовил, ама вие не ме оставяте да се добера до думата. Та слушайте значи и не ме прекъсвайте!
И започна да разказва резултата от промъкването.
— Трябва естествено да отидем до Уилкинсфийлд — завърши той изложението си, — за да предупредим собственика и немския надзорник Адлер. Вие сигурно ще дойдете с мен, ако не се лъжа?
— Няма да предоставим само на теб Кървавия Джак, я! — викна Дик. — Утре след полунощ танцът трябва да започне, а ние имаме да вървим дотам четири часа; не ни остава значи кой знае колко време.
— Да потеглим веднага, а? — подхвърли Уил.
— Защо да се мотаем през нощта из тъмната гора? — възрази Сам. — Предлагам да си полежим до утре сутринта. Пък после все още ще пристигнем достатъчно навреме, за да предупредим плантатора, ако не се лъжа.
— Жалко, че животните ни не са при нас!
— Защо? За твоите кокаляци е само здравословно да се поразтракат и те за три-четири часа. Но ако ни беше пророкувал, старий куне, че носовете ни ще попаднат на дирята на Кървавия Джак, нямаше да оставим крантите си в «пенсия» във Ван Бурен, когато решихме да се заровим за няколко дни из тия гори. Ама тук щяха да са ни само от пречка. Или трябваше да галопирам с моята Мери посред короните на дърветата? Ти винаги ще си останеш един грийнхорн, ако не се лъжа.
С това бе казано всичко, каквото имаше да се каже по този обикновен случай. Темата на разговора бе променена и се завърза един от онези задушевни разговори край лагерния огън, които са толкова обичани на Запад.
— Знаеш ли, Сам, какъв ден имаме днес? — попита Уил Паркър.
— Естествено. Днес е петък.
— Глупости! Не това имах предвид. Ама в крайна сметка пък може и да не знаеш. Та нали тогава не беше с нас. А ти, Дик, сещаш ли се какво имам предвид?
— Yes, защо да не се сетя?
— Е?
— Днес е втората годишнина, откак Леля Дрол хвърли петалата.
— Well, знаеш. Хубаво от твоя страна, че не си го забравил.
— Би било много зле! Да забравиш един такъв добър камарад! Подобни неща при сина на моята майка не се допускат.
— Днес мислите ми често се въртяха около него.
— И с мен беше същото.
— Същевременно имах в стомаха си чувството, че ще се случи нещо, което има отношение към нашия убит боен другар.
— Това е бил гладът, скъпи Уил! — захили се Сам. — Твоите «чувства» ги знаем. Отдълго не си имал между зъбите сочни мечи лапи, хи-хи-хи-хи!
— Не обиждай! — кипна Паркър с добре изигран гняв. — Моите чувства при всички случаи са по-деликатни от твоите.
— Уил има право — завтече му се на помощ Дик Стоун. — И аз имах усещането, когато помислех за Дрол, като че нещо особено витае във въздуха.
— Във въздуха? — подигра се Сам. — Единият го долавял в търбуха си, а пък другият — чак из въздуха! Леля Дрол ще се хване за корема, ако погледне надолу към вас от Вечните ловни полета. Да не би да сте паднали от небето? Я не си въобразявайте чучулиги! Днес често сте мислили за Дрол и ви е налегнало особено настроение. Това е всичко, ако не се лъжа.
— No — рече Дик сериозно. — Това е нещо по-различно, нещо като предчувствие, нещо, което не може да се опише добре. Впрочем понякога и ти имаш същото чувство, Сам, и значи няма причина да се присмиваш.
— Good luck![49] Станали сте много докачливи! — засмя се Сам. — Всъщност наистина нямам причина да ви възразя. Познавам го това чувство много добре. При нас прерийните скитници то е като шесто сетиво.
— Well, така ми харесваш повече, стари Сам — похвали го Паркър.