— Клета Лельо Дрол! Защо не отстъпи навремето на Хобъл франк! Така и до ден-днешен щеше да си жива!
— Yes — потвърди Дик. — Какво му трябваше да се меша в чужди работи, които в действителност хич не го засягаха? Жалко за него!
— Не говори така, стари Дик! Вярно, по-разумно щеше да е да си бе седял на спокойствие в чифлика си в Германия, но това е било неговото предопределение. Уестманска съдба! Ама и какво ли друго? Днес май ни е обхванало някакво проклето бабешко настроение! Кой знае къде ще ни срещне и нас някога куршумът и ще ни експедира във Вечните ловни полета.
Уестманска съдба… да, такава бе тя! Леля Дрол беше прочут уестман, комуто другарите бяха прикачили това траперско име заради неговото забележително облекло — едно шеговито прозвище, което му остана вярно. Дълго време той си бе вадил насъщния като таен полицай, докато като съдружник на Олд файерхенд при експлоатацията на мината край Сребърното езеро не стигна до едно състояние, което бе достатъчно голямо да го обезпечи за остатъка от неговия живот.[50] Той съумя да реализира своите съкровени идеи и се сдоби с един значителен селски имот в родината си, край Алтенбург.
Но който веднъж е пил дъха на саваната, той винаги се връща при нея. Него не го свъртя задълго вкъщи — също както и неговият приятел и братовчед Хобъл франк. Веднъж се събраха тук с Олд Шетърхенд за едно ново пътуване из Дивия запад, друг път и с Детелиновия лист.[51] След редица приключения после се разделиха. Дрол и Хобъл франк тръгнаха обратно към Изтока. На известно разстояние бяха придружени от Дик Стоун и Уил Паркър, докато Сам Хоукинс възнамеряваше да използва времето на тяхното отсъствие, за да навести Олд файерхенд, който се бе установил край Сребърното езеро. Ето как се случи, че той не стана свидетел на трагедията, в която на Леля Дрол бе писано да падне жертва.
Когато пристигнаха в Санта фе, завариха града в голяма възбуда. Някой си Хопкинс беше извършил низ най-невероятни банкови измами и изчезнал безследно, оставяйки опечалени неколцина много почтени финансови магнати. Това бе работа за Дрол. Бившият детектив се пробуди в него и той се постави на разположение на властите, за голямо неудоволствие на Хобъл франк, чиито настоятелни молби не съумяха да отклонят приятеля и братовчеда от неговите намерения. Тъй като не искаше да го напусне, не му остана нищо друго, освен да вземе участие в преследването на избягалия престъпник. Онова, което не беше се удало на властите, четиримата постигнаха в миг — откриха дирята на търсения и я проследиха до планините Уосатч в Юта. Бяха стигнали толкова близо до беглеца, че се надяваха да го настигнат още през идния ден, и спряха край тесен, обрасъл с храсталак поток, за да прекарат нощта край него. Тъкмо бяха спънали конете и насядаха край лагерния огън, когато се разнесе изстрел и Дрол рухна на земята с простреляно чело. Хопкинс беше узнал за преследването и с един куршум се бе освободил от най-опасния си враг. Какво помогна на другите трима, че веднага се метнаха на конете, за да отмъстят за смъртта на своя спътник? Преследваният си подсигури закрилата на едно племе юта, което ловуваше наблизо, и всички усилия на отмъстителите, да постигнат принудително предаването на убиеца, останаха безрезултатни. Трябваше да изтърпят дори как Хопкинс се хили подигравателно насреща им и се хвали с деянието си.
Потресен и разочарован, Хобъл франк се върна в Германия. Смъртта на неговия братовчед бе отнела навеки влечението му към «Мрачните и кървави поля». Детелиновия лист толкова често бяха говорили помежду си за злополучното начинание на Дрол, че на Сам Хоукинс бе известна и най-малката подробност от неговата трагична смърт. От думите на Уил Паркър последва многозначително мълчание, при което всеки мислеше за мъртвия другар. А може би и намекът за куршума, който ги очаква, бе засегнал някоя незнайна струна в тяхната душевност и занимаваше по такъв начин мислите им, че разговорът замря.
Дълбоката тишина бе смущавана единствено от ромоленето на протичащата в близост река.
Внезапно Сам надигна глава, сякаш се вслуша в нещо. Другите двама не помръднаха. Те също наостриха уши, ала не успяха да доловят нищо.
— Чухте ли? — шушна Сам.
— Не, нищо — прошепна Уил.
— Във водата беше.
— Да не би някоя жаба или риба?
— Грийнхорн! Наблизо има лодка. Чуйте! Долавяше се някакво плискане, като че водата струеше над някой камък, но съвсем тихо.
— Чувате ли? — прошушна Сам. — Талазите се плъзгат по кормилото или веслото. Малко над горната страна на нашия бивак е. Елате, трябва да знаем какво става там!