Посегнаха към пушките и се промъкнаха безшумно до брега. Светлината на звездите проблясваше като плаващ фосфор по водите, така че на този матов блясък можеше да се различи един по-тъмен, движещ се обект.
Докато тримата наблюдаваха с наострени сетива, лодката изви леко към течението.
— Индианско кану от дървесна кора, потънало е до ръба във водата — отбеляза Сам. — Само един човек седи в него. Изтегля веслата.
Чу се драскане и в кануто проблесна пламъче.
— Аха, оставил е греблата, за да си освободи ръцете — продължи Сам. — Пали си лулата. Вижте… може да се различи лицето му!
В този миг почувства ръката си сграбчена от пестника на Паркър и така здраво стисната, че се наложи да сподави един болезнен вик.
— ’s death![52] — изруга шепнешком Уил. — Възможно ли е?
— Какво?
— Ако светлината не заблуждава, то аз познавам тая проклета физиономия! Дик, имаме го! Ох, предчувствието ми!
— Тихо, тихо — предупреди Дик, — иначе ще ни чуе и пак ще ни се изплъзне. Аз също го разпознах.
— И кой пък е?
— Убиецът на Дрол.
— Zounds! Май ти се привиждат призраци!
— Не се заблуждаваме. Той е или пък някой, който му прилича като един близнак на друг. Трябва да дойде на сушата.
— Хубаво. Но да не губим време в съвещания. Той не бива да ни забележи. Трябва да мисли, че Сам Хоукинс е сам тук. Сам, схващаш ли?
— Естествено. Или мислиш, че имам восък за подпечатване под перуката?
— Повикай го тогава и го примами при огъня! Ние ще се появим в подходящия миг.
— Хайде омитайте се… той е вече почти тук!
Няколко секунди по-късно мъжът в кануто беше на една линия със Сам. Виждаше се, че ще остави лодката да подмине.
— Ахой, хола! — подвикна траперът, не гръмко наистина, но така че оня в лодката да може да го чуе.
Мъжът се сепна, посегна към греблата и ги потопи няколко пъти, за да се отдалечи повече от брега.
— Ало! Чувате ли ме? — повтори Сам. — Пристанете за малко!
— Благодаря много!
— Моля ви! Имам нужда от вас!
— Кой си?
— Трапер съм и искам да отида до Ван Бурен.
— Прав ти път!
— Навехнах си крака и не мога да продължа.
Другият помълча известно време. После върна с няколко удара плавателния съд, за да не излезе извън слуховия обсег.
— Как ти е името?
— Милър.
Сам назова първото име, което му хрумна. Не биваше да споменава истинското си, защото допусна, че то е известно на непознатия. В този случай човекът от лодката щеше да се усъмни, защото ако наистина беше Хопкинс, то щеше несъмнено да познава Дик и Уил и да знае също, че Сам Хоукинс е неизбежния трети в тройката.
— Сам ли си?
— Yes. Докъдето очите ми стигат.
— Истината ли казваш?
— Че защо ще те баламосвам? Я кажи по-добре накъде води пътят ти!
— Също към околностите на Ван Бурен. Значи искаш да дойдеш с мен.
— Да, ако позволиш.
— Можеш ли всъщност да си платиш?
Въпросът беше доста особен. На никой уестман не хрумва да плати някому за услуга, още повече за една толкова незначителна.
— Че с какво пък да платя? — ухили се Сам. — Да не си някой кептън, а ореховата ти черупка мисисипски стиймър[53] та да си вадя тикет[54], преди да ме пуснеш на борда, а?
Сам Хоукинс си имаше основателна причина да проточва разговора — искаше да даде време на Дик и Уил да се скрият добре в близост до огъня.
— Не е уместно да искаш да те взема безплатно, мастър Милър! А ако това не ти се нрави, то…
— No! — извика Сам. — Бъди така добър да оставиш флотата си на гребла! От само себе си се разбира, че не искам нищо безплатно!
— И колко се каниш да дадеш?
— Е, толкова, колкото струва, все ще събера.
— Добре! Нека опитаме.
Той насочи кануто да приближи.
— Може да се постоплиш на огъня ми, ако искаш, хем ще се убедиш, че съм съвсем сам.
— Я гледай! Имал си огън. Може би и нещо за ядене?
— Немного, но за двама ще стигне. Да не би да нямаш провизии?
— Свършиха. От заранта не съм слагал нищо в устата си. Тази лула беше последната. Води ме!
— Ела!
Мъжът слезе и върза здраво кануто.
Сам се облегна на пушката си и закуцука напред, сякаш наистина бе принуден да върви по тоя начин. Хранеше наистина известно безпокойство, че мъжът ще открие при огъня следите от неговите другари, ала за краткото време Дик и Уил си бяха свършили добре работата.
Непознатият се огледа предпазливо и недоверчиво, ала изглежда скоро се успокои.
— Как може един опитен уестман да си увреди крака? — попита на сядане.