— Закачих се на един проклет корен и се проснах — отговори мастър Милър, докато сядаше и той, намествайки с болезнено стенание «наранения» крак.
— Значи искаш да идеш до Ван Бурен? Какво се каниш да правиш там?
— Да взема нови муниции и си излекувам крака.
— Откъде идваш?
— От планините Озарк се спуснах — ловувах там.
— Без кон?
— Задигнаха ми го там зад планините, когато нощувах в един малък, запуснат сетълмънт[55]. Дявола да ги отнесе тия разбойници! Е, мастър, вече знаеш откъде идвам и накъде съм се запътил. Мога ли сега и аз да науча името ти?
— Казвам се Уолкър.
— Благодаря! Май не си ловец?
Непознатият носеше сив, почти градски костюм. Той хич нямаше вид на човек, който идва от прерията или се е скитал дълго из горите.
— По-рано бях, но сега въртя търговия.
— С тютюн? Памук?
— С всичко, което ми се предложи. Ей, ама нали каза, че ще даваш нещо за ядене!
— Насмалко да забравя. Извинявай! Сам откопча от ласото си една кожена чанта и измъкна къс тъмно месо.
— Какво е това? — попита Уолкър.
— Меча шунка, сушена на въздух.
— Много добре. Покажи я!
Той си отряза едно парче и започна да яде. Пушката, която бе взел със себе си от кануто, лежеше напреко на коленете му.
Изглежда му се услади. Докато дъвчеше твърдото месо, рече:
— Значи искаш да ми платиш. Ама един ловец рядко има пари у себе си. Ти с какво разполагаш?
— Пита се по-напред, ти колко ще искаш до Ван Бурен.
— Два долара.
— Да не си откачил! Ако можех да вървя, за пет часа щях да съм там. Няма да ти се налага да гребеш — лодката ще се носи изцяло от само себе си, — пък искаш такава сума!
— Ако ти се вижда висока, остани да си клечиш тук, докато почернееш! Всяка работа и всяка услуга трябва да се заплаща.
— Тук си много прав. Парчето шунка например, което ядеш, струва пет долара.
— Луд ли си?
— Та нали сам каза, че всичко трябва да се заплаща.
— Мислех, че ми го даваш безплатно!
— И аз си мислех, че ще ме вземеш гратис.
— Това е нещо друго!
— Значи не възнамеряваш да ми платиш мечата шунка?
— И през ум не ми минава, мистър Милър!
— Длъжен си!
— Я не ставай смешен, сър! И какво се каниш да направиш, ако откажа да платя?
— Ще се задоволя с пушката ти.
— Ами опитай, де!
Той скочи, с мнението, че Сам не може толкова бързо да се движи. Този пък остана спокойно да си седи и се усмихна непринудено.
— По-кротко, по-кротко, стари приятелю! Вярно, аз имам хром крак и навярно не бих могъл да те настигна, ако офейкаш с пушката, само че ти няма да го сториш.
— Мислиш ли?
Уолкър не беше духовен исполин. Във физиономията му обаче имаше нещо, което веднага правеше впечатление, без да може човек да го охарактеризира, който бе видял веднъж тези черти, той нямаше толкова лесно да ги забрави.
— Да — отговори Сам. — Ти няма да побегнеш от мен. Ще ме закараш до Ван Бурен.
— Дявола ще закарам! Хич през ум не ми минава да те взема с мен. Ти си истински кожодер. Аз ти поисках два долара, а ти искаш да получиш пет за тия жалки мръвки — значи хем да ти дам още три, хем пък и отгоре да ти предоставя място в кануто. Пълен абсурд!
Сам отдавна бе видял, че двамата приятели се придвижват безшумно през храсталака към Уолкър. Сега те стояха зад твърдоглавия притежател на лодката.
— В такъв случай наистина трябва да се примиря с пушката — каза Сам Хоукинс със съжаление. — Надявам се, че ще ми я предадеш доброволно.
Уолкър се почука с пръст по челото.
— Куфалницата ти май нещо вече не е наред! Вземи си я! Лека нощ!
Уолкър се накани да си върви.
— Имам я вече! — ухили се Сам.
И наистина, в този миг пушката беше вече у него. Дик Стоун я бе изтръгнал отзад на Уолкър и подхвърлил на малкия Сам.
Уолкър не знаеше какво му се случи. Обърна се уплашено и видя пред себе си двамата мъже. Отблясъците на огъня осветяваха лицата им. Веднага ги разпозна и по лицето му се изписа ужас.
— Всички дяволи! Вие?
— Кои «вие»? — попита Дик. — Изглежда ни познаваш!
— Вие? — повтори провлечено Уолкър. Очите му бяха широко отворени, крайниците — като сковани.
— Да, ние — приятелите на Дрол — отвърна Дик. — Тук сме, за да ти дадем възмездие за неговата смърт.
По лицето на Уолкър мина бърз трепет. Беше превъзмогнал уплахата и се питаше дали все още е възможно спасение. Да, но само с бягство. Към кануто наистина не биваше да бяга, тогава би бил изгубен. Дори да му се удадеше да стигне до лодката, да скочи в нея и да се отблъсне от брега, куршумите на тия тримата със сигурност щяха да го достигнат.