Не, той бе решил да следва своя дълг, не любовта.
Осемнадесета глава
В колибата на негъра
След като се сбогува с плантатора и дъщеря му, Сам Хоукинс се върна отново при Дик и Уил.
— Къде пък се дяна толкоз? — изръмжа укорително Уил. — Чакаме те вече цели две вечности. Май си налапал въдицата по малката, с която разговаряше там отсреща, а?
— Да. Всичко мина много бързо. Хи-хи-хи-хи! Виждане, влюбване, признание, годеж — всичко на един път. Тя ще потегли с мен из Запада като моя скуав, ако не се лъжа. А вие си оставате с пръст в устата.
— Я не дрънкай дивотии!
— Виж го пък ти тоя грийнхорн! Дивотии… Сам Хоукинс няма място под скалпа си за дивотии!
— Обърна ли внимание на господаря на плантацията за довечера?
— Да не би да мислиш, че съм му разправял за прабаба ти? После ще се върнем при него, за да проведем военен съвет! Но сега ще потърсим преди всичко нашия добър мастър Уолкър. Хайде!
Продължиха пътя си със Сам начело.
Той беше превъзходен скаут. След два часа и отгоре той дори на открития път установяваше следите, които преследваният беше оставил. Така излязоха от градината и стигнаха до захарната плантация, която пътят разделяше.
Далеч в полето, досами хоризонта, се простираше гора, отделни храсталаци продължаваха да се изнасят напред. Там тримата съгледаха колибата на Боми.
Сам Хоукинс спря, обследва местността и поклати няколко пъти глава нагоре-надолу.
— Онова без съмнение е колибата на нигъра — промърмори повече на себе си, отколкото на приятелите, — а този път води право като конец до нея. Възползваме ли се от него, определено ще ни видят още отдалеч и Уолкър ще бъде изгубен за нас. Трябва следователно да се промъкнем дебнешком. Това ще стане най-добре, ако заобиколим захарната плантация, която е поръбена от храсталаците, и ако се придържаме към тях, няма да ни забележат, ако не се лъжа. Елате!
Те го последваха безпрекословно и след малко повече от четвърт час бяха вече скрити в един периферен гъсталак, откъдето можеха удобно да обгръщат с поглед и да достигат с пушечни изстрели задната страна на колибата. Тя отстоеше на разстояние може би осемдесет крачки. Междинното пространство бе заето от няколко гъсти шубрака и групички храсти.
— Вие останете сега тук! — разпореди Сам. — Аз ще се промъкна по-напред и ще опитам да достигна храстите, които растат срещу вратата. Видите ли ме в опасност, пратете ми куршумите си на помощ.
Той изпълзя от скривалището и продължи предпазливо от храст към храст, докато достигна храсталака, който се намираше най-много на шест крачки от вратата. Той представляваше храстоподобен чер бъз, преплетен с дива лоза, и предлагаше — веднъж само да се вмъкнеше човек в него — отлично укритие дори посред бял ден. Сам Хоукинс много скоро изчезна във вътрешността и съумя така ловко да се устрои и прикрие с клони, че само очите на някой опитен уестман биха могли да го открият.
Колибата беше изградена от така наречените logs[60], здрави, масивни дървесни стволове; покривът също се състоеше от могъщи стебла. На всяка от четирите стени бе пресечено по едно малко отверстие за прозорец. Вратата водеше, както там често се прави, от задната страна към вътрешността. Тя, както и кепенците, се отваряше навън и бе скована от здрави, двойни наслагани дъски.
Всичко това Сам Хоукинс огледа много внимателно.
— Хм! — изръмжа той в брадата си. — Добре че вратата и прозорците се отварят навън. Така човек може да ги залости и квартирантите да останат пленени като водни плъхове в дупката си на брега. Аз ще…
Спря по средата.
Вратата се отвори с блъскане. Излезе един негър и закрачи около колибата, оглеждайки се предпазливо на всички страни. Когато се върна от другата страна, извика през вратата.
— Наред е. Никакъв човек наблизо. Излизай, Даниел!
Появи се втори негър, облечен в материя на сини райета, босоног и гологлав. Той спря и се огледа също така мнително.
— Тъпо е, дето човек нито може даже да говори разбрано при теб — възропта. — Кой още е всъщност при теб?