И бързо се отдалечи към града.
— Дяволски турски — рече англичанинът. — Какво каза момъкът?
Херман Валерт му преведе разговора.
— Великолепно, направо великолепно! — извика Линдсей радостно възбуден. — Най-сетне стана работата!
— Само приказките засега. Още не знам дали от това ще излезе някакво отвличане.
— Че какво иначе?
— Да изчакаме!
— Нямам никаква охота да чакам.
— Значи искате да си заминете по-рано?
— Имам предвид нещо друго. Нека направим така:
идваме заедно… вие влизате… ние оставаме отвън, пък после ще си проличи какво трябва да се прави. Well!
— Добре де, от мен да мине. Но как да вляза вътре?
— Да, там е белята. Една стълба май ще е най-доброто.
— Без съмнение! Но прекалено бие на очи.
— Бие на очи? Защо? Който си проточи твърде надалеч носа, ще го цапнем по него и… Heavens[17], имам една идея!
— Можем ли да я узнаем?
— Я ме помиришете!
— Благодаря, не съм любител на подобни аромати.
— Аз също, ама трябва да се примиря все пак с цамбурването си. Сега ще доведат магарето за пашата. Значи той после ще мине с него от тук. Какво ще речете, ако намажем и него с тая помада?
— Щура идея! — засмя се Херман.
— Няма да му навреди. Днес ви постави такъв долен капан. Проклет негодник!
— Нещата биха могли да станат неприятни за нас.
— По кой начин?
— Само ще му обърнем внимание върху себе си.
— Глупости. Та нали носим други дрехи. Няма да може да ни познае.
— Паул, какво ще кажеш по въпроса?
— Че от вашите щуротии и на мен ми хрумна една идея. Какво би било, ако се сдобием тук с ключа за портата?
— И как може да стане тая работа?
— Вероятно няма да е чак толкова трудно. Тук няма вратари, които да се грижат за отварянето на портата. Тук на къра, където рядко някой ще похлопа, те са излишни. Ибрахим сигурно влиза и излиза в различни часове, също и нощем. Предполага се следователно, че има ключ в себе си.
— Това е възможно. Да не би да искаш да кажеш да му го задигнем?
— Разбира се, ще си поиграем малко на Риналдо Риналдини. Навярно никой освен магаретаря няма да има при него. А с тия двамата би трябвало да се справим.
— При всички случаи. Не намерим ли ключ, поне страх ще всеем на мерзкия тип. Но сега елате настрани, за да не ни видят… струва ми се, че чувам стъпки.
След минута-две мина довереникът на Закума с едно магаретарче и животното му.
— Как се казва негодяй на турски? — попита англичанинът, когато стъпките отзвучаха.
— Чапкън.
— А безнравствен тип?
— Оварда.
— Хубаво. Благодаря. Сега може да идва.
Не бяха заставени дълго да чакат и отново чуха ударите от копитата на магарето. Младежът подтичваше отпред с един окачен на прът фенер в ръката; отзад ситнеше магарето, което бе толкова дребно, че краката на Ибрахим почти докосваха земята. Беят се намираше в ужасно настроение — днес бе имал «карък» ден. Из един път бе стреснат в мрачните си размишления — точно до него от невиделица, като израснала от земята, се появи една фигура и му изрева в ухото:
— Чапкън! Оварда!
После почувства две ръце около гърлото си. Поиска да нададе вик за помощ, ала само съумя да изхърка и скоро изгуби съзнание.
Когато магаретарчето чу вика на Линдсей и се обърна, помисли, че се касае за разбойническо нападение. Улови поводите на магарето, останало без ездач от вмешателството на Линдсей, метна се на седлото и препусна, без и един звук да даде да се чуе.
— От оня се отървахме! — ухили се сър Дейвид. — Сега тоя тук. Мисля, че е изгубил малко съзнание.
— Не говорете! — прошепна му Паул Норман. — Ако още чува, ще разбере от английския ви кои сме.
— Той е в несвяст! — обади се Херман Валерт. — Да му претърсим джобовете!
Скоро намериха в сетрето един тежък ключ.
— Ето го! — зарадва се Валерт. — Сега да се махаме.
— Стой, не толкова бързо! — възрази Норман. — Ако му липсва само ключът, той ще се усети, че точно на него е било хвърлено око. Трябва да му вземем всичко. Най-добре цялото сетре заедно с часовника и всичко останало, та да помисли, че са го ограбили хайдуци и ключът е задигнат покрай другото.
Съветът намери одобрението на останалите.
— Дали сега малко да не го топнем, а? — попита англичанинът, когато бяха прибрали всичко.
— Не, нека не си пилеем времето… освен това биха могли да минат оттук непознати и да ни объркат плана.
— Жалко, много жалко. От сърце бих се радвал. Е, да изчезваме тогава!
След малко повече от половин час отново се намираха на яхтата и смениха дрехите си. Неволната баня нищо не бе навредила на англичанина, тъй като нощта бе много приятна и топла. Когато огледаха отблизо грабежа си, видяха, че часовникът беше много скъпа вещ, инкрустирана със скъпоценни камъни. Отвориха капака. В същия миг Херман Валерт изпусна силен крясък, дръпна часовника към себе си и се вторачи във вътрешната страна на капака. Очите му като че се канеха да изскочат от орбитите.