— Мили Боже… какво виждам! — провикна се той.
— Какво има? — попита Линдсей. При звука на гласа му Херман се досети, че с възгласа си се бе издал.
— Милорд — каза, овладявайки вълнението си, — дължа ви едно обяснение.
Сър Дейвид Линдсей погледна учудено немеца, който бе станал съвсем блед.
— Обяснение? Как тъй? Не ви разбирам.
— Веднага ще ви стане ясно.
Той откопча от врата си един златен медальон, отвори го и го подаде на Линдсей.
— Познавате ли този портрет?
Англичанинът взе медальона и хвърли един поглед на миниатюрата, изпълнена върху слонова кост. В следващия миг като че го скова някакво вцепенение. Очите му бяха широко отворени, а от слисване устата се превърна в такава зееща паст, че пребледнелият нос сведе угрижено върха си, сякаш искаше да види по кой начин би могъл да отстрани пакостта. Най-сетне вцепенението се отдръпна от чертите му:
— Ани… Ани Линдсей… моята сестра… Yes! Устата се затвори полека, а носът побърза да се върне доволен в прежното си положение.
— Как… как се… добрахте до тоя портрет?
— Тази жена е моята майка — поясни Херман Валерт с треперещ глас.
— Вашата… вашата майка! Тогава… ама тогава вие сте един… един Адлерхорст?
— Вие го казахте. Бруно фон Адлерхорст беше мой баща, а вашата сестра е моя майка.
— Адлерхорст… баща… майка… сестра… човече… момко… скъпи приятелю… та тогава аз съм ви безспорен вуйчо!
— Другояче май няма как да бъде.
— Excellent[18], сър… искам да кажа: well, my boy![19] Отлично приключение, indeed! Трябва да те притисна до сърцето си! All right, yes!
Той обви като някой полип дългите си ръце около него, пресова го няколко пъти и го разцелува после по страните, с което съумя да се справи единствено след като носът му направи решителен завой встрани.
— Мистър Валерт, сър… момко, направо съм извън себе си от радост! Защо не ми го каза веднага?
— Нямаше подходяща възможност — засмя се Херман, комуто дълбоката радост на иначе толкова студения англичанин се отрази благотворно.
— Well! Сега ми кажете и другото си име!
— Херман!
— Херман фон Адлерхорст значи! Well. И къде са твоите? В Германия ми казаха, изчезнали били безследно.
— Баща ми е мъртъв, а къде се намират майка ми, сестра ми и двамата ми братя, не знам…
Прекъсна го удивеният вик на Паул Норман. Той познаваше наистина историята на своя приятел, ала още не му се бе случвало да види медальона. При бурното си приветствие на племенника Линдсей беше оставил настрани висулката и Паул Норман я взе, за да я разгледа на свой ред. Тогава му се изплъзна смаяният възглас.
Херман погледна учудено приятеля си, който бе зяпнал миниатюрата, загубил и ума, и дума.
— Какво ти е всъщност?
— Чита… това е Чита! Съвсем точно, до последния щрих!
— Твоята възлюбена?
— Да.
— Заблуждаваш се. Подобна прилика би била все пак нещо твърде странно.
— Не се заблуждавам, Херман! Аз съм художник и умея добре да отделям в една картина същественото от несъщественото. С най-голяма точност това са същите рязко изразени линии, същата коса и същите очи.
Херман Валерт-Адлерхорст и сър Дейвид Линдсей се спогледаха безмълвно. Предположението, което се породи в тях, бе все пак твърде авантюристично.
— Ами, глупости! — каза на края Херман. — Съдейки от думите ти, вече си мислех, че съм намерил сестра си. Но ако нямам никакво друго доказателство, освен голата прилика, то лека-полека ще събера, ако търся, една дузина сестри.
— Ей, не отсъждай прибързано! В цялата тая работа има един пункт, който ме кара да се замисля: Чита не познава своите родители.
— Това действително е фрапиращо, но при тези условия не е кой знае каква рядкост. Вярно, моята малка сестра Лиза беше навремето едва на годинка и естествено също така малко като твоята красавица ще може да си спомни родителите. Колко годишна е всъщност Чита?
— Седемнайсет.
— Чудно… Лиза сега би трябвало да бъде точно на такава възраст. Паул, Паул, ако все пак нещо от твоята догадка…!
— Nonsense! — намеси се Линдсей. — Толкова далеч още не сме стигнали. Я разправи по-напред, как стана така, че да не знаеш нищо за близките си.