— Това е една много трагична история. Тя ме направи това, което съм сега — един ненамиращ покой скитник, поставил си като жизнена задача да търси изчезналите членове от семейството.
— Много добре! Отлично! Ще помогна, заедно ще търсим. Well!
— Баща ми, както си спомняш, беше консул в Аден. Освен мен родителите ми имаха още двама сина — аз бях най-големият — и една дъщеричка, която беше поверена на една дойка.
— Колко беше голям, когато изгуби близките си?
— На осем години. Баща ми минаваше за много богат мъж, който можеше да бъде доволен от съдбата си. Той обаче копнееше по родината си. Освен това искаше ние децата му да получим добро възпитание, а за тая цел Аден не бе подходящото място. Ето защо той реши да се завърне със семейството си в Германия.
— Well! Осъществи ли намерението си?
— Да. Но това бе нашата гибел. Качихме се на един самбук и направихме едно чудесно плаване по Черно море. Още си спомням някои думи на татко, защото той най-често се занимаваше с мен — най-голямото му дете. Показваше ми и обясняваше всичко, което заслужаваше внимание. Един ден забелязах в държането му известна тревога. Когато го попитах, отговори, че наближаваме район, който арабските корсари често правели несигурен.
Носът на Дейвид Линдсей отново се раздвижи, сякаш вземаше персонално участие в разказа.
— Известно ми е това местенце. Трябва да е било на ширината на Рас Хатиба.
— Да, може да е така. Татко каза някакво име, което звучеше подобно. Чувал ли си някога за джехеините?
— Yes. Моят най-добър приятел е преживял при тях едно опасно приключение. — Кара Бен Немзи, yes.[20]
— Е, оказа се, че опасенията на баща ми не са били безпочвени. На другия ден бяхме нападнати от един въоръжен съд. Нашата бъзлива команда тутакси смъкна платното и се предаде. Диви фигури се изсипаха на борда и се юрнаха към нас. Татко, който започна да се отбранява, бе убит пред очите ми. Майка и ние децата бяхме затворени.
Споменът за това ужасно преживяване, разрушило живота му, завладя разказвача. Той сложи ръка пред очите, за да прикрие напиращите сълзи. Приятелите мълчаха. После Херман поднови разказа си:
— Ала най-ужасното предстоеше тепърва. Турският екипаж, който бе едно безволево оръдие в ръцете на морските разбойници, трябваше да обърне и да се насочи към Суакин на африканския бряг. Никога няма да забравя името. Знаете, че това селище от дълго време е прочут пазар за роби. Едва бяхме пристанали и ни повлякоха към пазара, за да ни изложат за Продан. Да, изложени за Продан… това е правилният израз. Бяхме оглеждани и опипвани от купувачите като някаква стока. Тогава бях още твърде малък, за да преценя изцяло ужасния развой на нещата. Едва много по-късно ясно осъзнах какво трябва да е ставало в сърцето на майка, когато е гледала как откъсват от нея и отвеждат едно подир друго децата й.
Херман отново замълча, овладян от възбуда. Линдсей кривеше невероятни гримаси, за да прикрие вълнението си, а Паул Норман избърса очи. Той отдавна знаеше историята, ала неговото живо въображение му представяше някогашните събития с такава осезаема яснота пред очите, че тя отново го разтърси.
— На мен първи дойде редът. И днес виждам сломения поглед, с който майка се раздели с мен. Бях така изтощен от плач, че понасях безразлично всички сетнешни събития. Но трябва да кажа, че имах късмет, ако изобщо може да се говори за късмет при моето положение. Попаднах в ръцете на един богат турски търговец от Хартум, който беше мил и любезен към мен, и това не ми даваше да чувствам, че в крайна сметка не съм нищо повече от един… роб. Позволете да прескоча следващите години! Въпреки доброто отнасяне те бяха изпълнени с мъка и никога не забравях последния поглед на майка. И в сънищата ме преследваше горещият копнеж по нея, и все по-твърда ставаше волята ми да търся изгубените веднага щом съзрея достатъчно за тази цел. Отдаде ми се възможност да бъда полезен на моя господар и да му свърша няколко услуги, които той сметна за толкова големи, че ми дари свободата.
Сър Дейвид бе обладан от могъщо вълнение.
— Клетото момче — каза със своеобразно гримасничене. — Колко годишен беше тогава?
— Двадесет.
— Нечувано! Невероятно! Човек от кръвта Линдсей дузина години роб! Клетият младеж… клетата сестра!… Yes.
— Според европейските схващания не бях придобил онова, което хората наричат образование, но арабския и турския владеех напълно — писмено и говоримо. Освен това като слуга, а по-късно и като заместник на господаря, си бях имал много работа с немци, французи и англичани. Общуването със съотечествениците ме предпази от забрава на матерния език, а френския и английския усвоих с лекота. Ето как можех да пристъпя с добри надежди към своята жизнена задача. Няма значение как стана, но заради езиковата си многостранност получих назначение в немската тайна разузнавателна служба. Учудваш ли се, Паул? Не си го подозирал, нали? Смяташе ме за беден учен, който обхожда чужбината със студийни цели. Но аз не съм толкова без средства, както си мислиш, и както по известни причини се представях и аз самият. За моите цели беше по-добре и внушаваше по-малко подозрение, ако минавах за беден. Но аз разполагах с достатъчно средства. И ти ще се учудиш, ако ти кажа кои в Стамбул се числят към моите познати. Така че прости ми за моята привидна липса на откровеност. Виждаш, че съм имал своите важни причини.