— Непрекъснато, без пауза, часове наред! — засмя се Херман. — Но нека не губим време. Закума сега ще отиде да доведе Чита.
— Но как ще се прехвърлим през дувара? — попита Закума.
— Не се кахъри, ключът от портата е у нас. Още вчера го задигнахме от пашата.
— Значи вие сте били онези, които са го нападнали?
— Да. Сега можем да си го признаем. Но ти побързай, за да не се налага дълго да те чакаме.
Закума не остави да й се казва повторно. Побърза към постройката, качи се по стълбата и влезе през отворения прозорец във все още неосветената стая.
Паул Норман не бе способен да понася мълчаливо щастието си.
— Кой би го помислил? — засмя се той с приглушен глас. — Чита продадена тук! Ние ще задигнем любимите си от един и същи харем! Поразително!
Херман стоеше със смесени чувства мълчаливо настрани.
— Приятелю Херман — прошепна Паул Норман закачливо, — ти трябва да имаш рибя кръв във вените си!
— За съжаление — не. Но Закума ми призна с цялата си откровеност, че обича друг.
— И го казваш с толкова равнодушен тон? Разбира се, ти се шегуваш! Ако не те обичаше, щеше да се въздържиш да я вземеш със себе си, а и тя щеше да се въздържи да те последва.
— И все пак е така. Тя спомена едно име, което ме изкара от релси. Обичала някакъв руски офицер, който се казвал Орьолчашча.
— Орьол… Орьол… — изрече вуйчото. — Странно име! Човек може да си скърши езика, когато го изговаря.
— А за нас то е от извънредно голяма важност.
— Защо?
— Орьол означава адлер, а чашча — хорст, заедно значи Адлерхорст.
— The devil![23]
— Според онова, което Закума ми каза, излиза, че той не е руснак, а немец.
— Това би трябвало да е значи следа от изчезналия… Heavens! Не беше ли това вик за помощ?
— Да, вик за помощ от женска уста! Бързо, елате!
Приятелите се устремиха безшумно от ъгъла към постройката. Когато оставиха храсталаците зад себе си и къщата се откри пред тях, видяха отворения прозорец на Закума ярко осветен.
— Тя не е там — отбеляза с тревога Паул Норман.
— Не — отговори Херман. — Би се пазила да освети стаята по тоя начин, след като иска да бяга. Да отидем по-нататък!
Побързаха да приближат по меката трева. Бяха отдалечени едва на двадесет и пет крачки от постройката, когато видяха в стаята на Закума двама мъже.
— Всички дяволи! прошепна Дейвид Линдсей. — Та това е Ибрахим бей!
— И дервишът! Тук нещо не е наред!
— Ибрахим държи свещ… идва до прозореца… ах! Ибрахим се подаде със свещта.
— Шейтан! — чуха го да ругае. — На прозореца е облегната стълба.
В миг дервишът Осман застана до него.
— През прозореца ли е влязла?
— Съвсем определено.
— Значи е била в градината. Какво е правила там?
— Това се питам и аз!
— Да не би оня проклет Херман Валерт…
— Нещо да не ти хлопа дъската?
— Какво иначе ще дири в градината? Трябва бързо да проучим нещата! Може би е още тук.
Двамата мъже се дръпнаха рязко от прозореца и излязоха от стаята, така че помещението сега потъна в мрак.
— Тоя ни съобщи от прозореца какво се кани да прави — подигра се Херман. — По тоя начин веднага разбрахме къде сме.
— Не се шегувай! — отвърна Паул Норман. — Той е спипал Закума, както може да се заключи от думите му. Ние навярно все още бихме имали време да се измъкнем през портата, ама имаме ли право да оставим жените?
— No! — обади се Дейвид Линдсей категорично.
— Значи по дървото и после върху стената!
В следващата минута бяха при чинара, покатериха се и плъзнаха от клона върху зида. Тъкмо го бяха достигнали и чуха вече стъпки и гласове.
— Приближават — прошепна Херман.
— Нека си приближават! — отвърна Паул Норман. — Мисля, че тук сме в безопасност.
— А какво ще стане, ако на някой от ония хрумне същата мисъл?
— Смяташ, че ще се покатери?
— Да.
— Е, тогава не ни остава нищо друго, освен да го съборим с някой изстрел.
— По тоя начин ще вкараме Закума в беда, понеже ще се докаже, че е била при нас в градината.
— Де да имаше някакво средство да им отровим желанието да се катерят!
— Аз знам едно. Като сме легнали с глава един към друг, помогни ми, моля те, Паул, да държим здраво клона, та ако на някой от типовете скимне да го възседне, да го хързулнем обратно.
Клонът, по който бяха пропълзели от стеблото до зида, имаше значителна дебелина и надвисваше на около четири фута над него. Херман се надигна и го притегли бавно към себе си. Норман също го хвана и двамата залегнаха — с глави един срещу друг, — държейки здраво клона.