Саид тръгна.
След като той си замина, Паул Норман разпери ръце и нададе един йодлер[31], сякаш се намираше пред алпийската колиба на някой тиролец:
«Сега отивам при въжаря и ще си купя аз въже, да вържа Диандл на гърбина, да я нося навред с мен!»
— Всички дяволи! — ухили се Херман. — Та ти съвсем се преобрази! Това е първата ти задявка от дълго време насам!
— Че имах ли иначе причина? Помисли си, Чита отново намерена! Моята и твоята Чита!
— Имаш предвид сестра ми? Хм, работата си е всъщност повече от въпросителна. По време на пътуването аз размишлявах по въпроса и съм склонен да окачествя приликата на твоята Чита с майка ми по-скоро като игра на случайността.
— Случайността? Ама тук да не би пък да се касае само за случайност!
— Че за какво още?
— За няколко пункта, които разглеждани сами по себе си са без тежест, ала взети заедно са от голямо значение. Да започнем с Ибрахим: Той притежава часовника на баща ти; отказва да даде акуратно обяснение за неговата придобивка и прибягва до лъжа. Защо? Ами защото знае, че истината би могла да му навреди. По-нататък: Тъкмо тоя Ибрахим купува Чита, за която предполагаме, че е твоята сестра. Той я купува, след като Осман, дервишът, за когото ти самият казваш, че вече си виждал някога лицето му, я е открил. Осман следователно пръв обръща внимание на турчина върху Чита. Защо? Само заради нейната красота? Съмнявам се. Тук има някакво мистериозно преплитане на обстоятелства, които още не прозирам, ала чувствам с почти непогрешима увереност тяхното значение. Какво ще кажеш?
— Че нишката към разгадаване тайната на Ибрахим може би държи в ръцете си и дервишът Осман. Как обаче можем да ги принудим да издадат тъкмо на нас тайната си?
— Прав си. До тоя момент все още нямаме никакъв законен повод. Негодяите имат предимство пред нас по целия фронт.
— За жалост. Но времето ще ни научи! В мен е залегнало нещо като предчувствие, че скоро ще се сблъскаме с Ибрахим по един съвършено различен от Константинопол начин. Той тук не стои на толкова здрава почва като в Стамбул. Да, надявам се дори, че ще ми се удаде да го поставя с помощта на връзките си в мат.
— Аха, имаш предвид Крюгер бей, полковникът на личната охрана на туниския принц?
— Да, знаеш, че притежавам препоръчително писмо до него. Днес следобед бях при него и той ми обеща във висящите политически въпроси да не забравя какво е задължен като немец на своето отечество.
— Значи наистина е немец?
— Той е бивш пивоварски калфа от Бранденбург.
— Пивоварски… калфа? Сигурно само се шегуваш.
— Не. Крюгер бей има забележителна съдба. Позволил е да го вербуват за френския Чуждестранен легион, идва в Алжир, бяга след година, попада в плен при един мавърски емир и на края се запилява към Тунис, където се издига до миралай на гавазите, на Мохамед ес Садок. Радва се на особеното доверие на владетеля, ала и никога не забравя своята немска родина. Вярно, третира матерния си език по един ужасяващ начин и на човек доставя огромно удоволствие да го чуе как говори немски. Може би и ти ще имаш някой път това забавление. Тогава ще изпиташ и ти своята радост от него.[32]
— И ти мислиш, че този мъж може да ни бъде от полза?
— Убеден съм в това.
— Но… хм… предполагам, че за да се задържи на положението си, е преминал към исляма?
— Действително!
— Ох, в такъв случай при него ще намерим малко разбиране с нашето намерение да отвлечем Чита и Закума.
— Много се заблуждаваш в него. Той ще ни подкрепи с всички средства.
— Толкова по-добре! Защото на мен земята ми пари под краката! Да чакаме тук в безделие, знаейки, че Чита и Закума се намират в ръцете на тая дрипа Ибрахим! Иска ми се още тази вечер да отърча дотам.
— На мен също!
— Е, хайде тогава! За нашите намерения може да е само от полза, ако сме наясно с терена, преди да сме предприели нещо сериозно.
Скоро след това двамата приятели бяха на път за Бардо. Те не подозираха, че още днес ще получат в ръцете си оръжие, с което успешно ще могат да излязат насреща на Ибрахим и неговите съучастници.
Потънал в мисли, Саид се движеше бавно напред. И ето, че на една от водещите за пристанището улици чу на известно разстояние пред себе си гласове, чието звучене предвещаваше нещо необичайно. Той се ослуша и скоро видя недалеч да свети фенер и долови откъслек от някакъв възбуден разговор. — …Дейвид Линдсей! — достигна до ухото му.
32
По-големи подробности относно Крюгер бей в алманах «Карл Май» 1924: Франц Кондолф, «Крюгер бей и Бащата на петстотинте» (Б. нем. изд.)