Тъй като предшестващите думи бяха изговорени на френски, той не беше ги разбрал. Името «Дейвид Линдсей» обаче изостри вниманието му. Ето защо се прокрадна бързо нататък, сниши се към земята и стана свидетел на задържането на англичанина.
Последва отдалеч хората, които бяха арестували Линдсей, докато изчезнаха в колибата. Пристъпи до отвора, служещ за прозорец, надникна предпазливо вътре и видя сър Дейвид да седи вързан на земята. Саид наистина не схващаше напълно накъде бият работите, ала му стана ясно все пак, че англичанинът очевидно се намира в опасност. Това за него бе достатъчно. От двамата немски приятели не биваше да очаква помощ дори да ги завареше в «Италианската къща», защото разстоянието дотам и обратно бе твърде голямо.
Какво да прави тогава? Саид нямаше право дълго да се колебае и размишлява, ако наистина искаше да доведе помощ. И той не загуби нито минута. Значи към полицията!
Ето как отърча до палата на бея на Тунис, където, както е известно, по всеки нощен час имаше гавази. Там има предпазливостта да не назовава имена — та нали не знаеше по какъв начин Линдсей е изпаднал в опасното положение.
Ето защо само доложи, че някакъв мъж бил замъкнат от разбойници към една колиба до древния водопровод, и се предложи на пазителите на реда за водач.
Трябваше няколко пъти да повтори с подробности съобщението си, преди да му хванат вяра. Но после едно заптие чаушу[33] се отправи веднага на път с десет от хората си, за да обезвреди разбойниците.
При това заптие чаушу подхвана нещата не лошо. Той хвана един околен път, за да се яви от онази страна, от която тези хора най-малко очакваха безпокойство. Беше възможно все пак да са поставили охранителен пост.
Така полицаите Приближиха незабелязано до колибата. Заптие чаушу се прокрадна до прозоречния отвор и съгледа вързания.
— Добре — прошепна той на Саид. — Ти каза истината и сега можеш да си вървиш!
Саид изчезна незабавно. Вече можеше да се върне при своя господар, който сигурно нямаше да си легне, преди да е изслушал неговия доклад.
Заптие чаушу чуваше през отвора всяка дума, която се изговаряше във вътрешността на колибата. Сега някакъв, който той не можеше да види, тъкмо казваше:
— Часът мина. Казвайте значи какво решихте!
— Well — отвърна Линдсей с презрителен поглед. — Реших да ви кажа следното: Вие сте жалки и страхливи апаши, с каквито един свободен англичанин никога не разговаря. Yes!
— Давате ли хиляда франка за всяка от дъщерите ми, или не?
— No.
— Сам си подписвате смъртната присъда!
— Де да ми бяха свободни ръцете, щях и нещо доста по-различно да напиша по обесническите ви муцуни!
— Ваша си воля! Наместо да отстъпите, вие ни оскърбявате. Казвате, че хич нищо нямали сме да получим, ама ние ще вземем барем това, което носите в себе си. Претърсете го основно!
Линдсей се изправи рязко от земята, макар ръцете му да бяха вързани. Бившият роб го улови за ръката, ала англичанинът го тласна назад и го ритна с ток в корема, от което оня се срина на земята.
— Наръгайте го! Застреляйте го! Пребийте го! — изреваха другите бясно.
В този миг вратата рухна под мощни прикладни удари и цевите на десет пушки се подадоха през вратата и прозореца.
— Heigh-day! — подхили се англичанинът. — Та нали ви казах, паплач такава, Дейвид Линдсей не може да бъде удавен като някое коте!
Заптие чаушу влезе под закрилата на оръжията на хората си и огледа изучаващо присъстващите.
— Ти тук, Якуб Азир? — рече той. — С каква цел правиш подобни разходки?
Въпросът бе отправен към достойния сивобрад Али ефенди, и то на френски. Това не бе за учудване, тъй като тунизийската войска се състоеше отчасти от французи. Линдсей следователно разбра въпроса.
— Якуб Азир? — извика той. — Да не би това да е името на този мъж тук?
— Да — потвърди заптие чаушу.
— Той не се ли казва Али ефенди?
— Тоя? Това ли е дръзнал! Да не би капъсъзинът да се е направил чак ефенди?
— Да. На мен се представи като търговец на ювелирни изделия и се нарече Али ефенди.
— Куче, това ли си посмял?
— Не е вярно! Не е вярно!
— Не? Доказателство хич не ми е нужно! Току-що лично те спипах да погаждаш лош номер! А вие, тримата келеши, откъде имате заптийски униформи? Познавам ви аз вас, чапкъни недни!… За заптиета са се представили, а?
— Да — отговори сър Дейвид. — Те ме арестуваха и домъкнаха насам.
— Защо?