— Това не ви влиза в работата — рече Линдсей.
— Тук действително сте прав. Ама вие носите нашето облекло, пък говорите френски.
— Вие също.
— Е, да, да. Само че аз съм си французин.
— Аз също.
— Значи сме съотечественици. Какъв сте всъщност?
— Морски труженик — отвърна Дейвид Линдсей, последвал едно внезапно внушение.
— Матрос?
На англичанина отговорът случайно бе хрумнал. След насъбрания през деня лош опит не сметна за нужно да казва истината.
— Матрос строго погледнато, не — обясни той по тая причина. — Имам си тук ладия, с която превозвам хора от пристанището до града.
Тръсна пепелта от пурата, приближи лице до това на непознатия и направи няколко яки дръпвания. Лицето на непознатия се освети, докато Линдсей остана в сянка. Осветеният отстъпи неволно назад.
— Ама какви ги вършите? Та вие почти ми прегорихте носа.
— Осветявам ви — отговори Дейвид Линдсей сухо. — Човек все пак трябва да види с кого разговаря.
Тонът му бе непринуден, макар да бе слисан до немай-къде. Беше разпознал човек, който най-малко бе предполагал да срещне тук — дервиша Осман. Нямаше как да му сбърка физиономията, въпреки че той сега не носеше облеклото на дервиш. Сега естествено сър Дейвид толкова повече внимаваше самият да не бъде разпознат. Може би при това положение щеше да успее да изкопчи нещичко от него.
— Едва ли ще ви е от полза да ми оглеждате лицето — рече Осман. — И бездруго съм ви непознат.
— Действително. Впрочем аз и не съумях да го видя. Пурата за съжаление не е факел.
— И с каква цел собствено се разхождате наоколо?
— Поради… хм… поради нещастна любов.
— И се скитосвате из тъмната нощ да ловите щурци? Това не помага.
— Вярно! Ама пък какво ли друго да ловя?
— Бакшиши, един хубав бакшиш.
— Един лодкар използва всяка възможност да припечели някоя пара за почерпка. Трябва да ви закарам донякъде?
— Не. Но вероятно ще можете да ми окажете една друга услуга. Имате ли час време?
— Ако не е за по-дълго, поставям се на ваше разположение.
— Хубаво. Но трябва преди всичко да си държите човката затворена. От дрънкало за работата си не се нуждая.
— Нашего брата е свикнал да си държи зурлата затворена. Па и с кого ли може да плямпа един лодкар? Най-много със самия себе си.
— Добре, ще си изкарате в такъв случай при мен бакшиша. — Осман пристъпи по-близо и каза с доверителен тон: — С други думи и аз си имам една.
— Пура? Тъй, тъй!
— Глупости! Имах предвид любов.
— А-а, тъй ли било! И сигурно и тя не ви желае?
— Напротив, желае ме. Определи ми среща за днес. Трябваше да се прехвърля през зида и да отида в градината. И дойдох, преди половин час. Да, ама… зидът се оказа твърде висок!
— Много тъпо, наистина.
— Седеше си тя в павилиончето, пък аз дремех отвън. Принуден бях да си тръгна обратно. И ето че срещнах за щастие вас. Вие сте необикновено дълъг…
— Разбирам.
— Ако се кача на раменете ви, лесно-лесно ще стигна
отвъд. Искате ли да ми помогнете?
Линдсей веднага предположи, че не се касае за любовна авантюра, а за някоя шашма. Но сметна за умно да не допусне да се забележи радостта му от тази среща и даде колебливо съгласието си.
— За един нещастник в любовта точно сега не е нещо приятно. Ще ви помогна аз да се озовете отвъд, пък после ще трябва да клепя, докато вие в павилиона се намирате на седмото небе.
— Но нали ще бъдете компенсиран за чакането! Я си помислете за бакшиша! Давам ви два франка.
— Mon Dieu[34], вие трябва да сте богат! Аз щях и на половин франк да бъда доволен.
— Виждате значи, че плащам много добре. Желаете ли?
— Ами естествено! Два франка! На линия съм. Само че красавицата ще бъде ли в павилиона?
— Определено. Тя ми обеща да ме чака цял час!
Дервишът закрачи напред и свърна от шосето наляво. Там се издигаше тъмният масив на значителна по размери сграда или по-скоро цял ансамбъл от постройки и на англичанина мина през ума дали това няма да е Бардо, седалището на бея на Тунис, за което бе чувал.
Осман го поведе бързо нататък и после по протежение стария зид. На края спря и посочи нагоре.
— Тук е мястото. Точно тук зад зида се намира павилионът.
Англичанинът измери с поглед височината на зида.
— Даа, сам действително не бихте могъл да се прехвърлите. Но ако стъпите на раменете ми, ще стане.