— Хм, типовете носят шпори, значи имат коне. Смятам, че животните не са далеч оттук. Трябва да внимавам да не приближа до тях, иначе ще изпръхтят и ще ме издадат. Я чуй!
Един от мъжете, явно предводителят, тъкмо сега започна да говори високо.
— Човек може да излезе от кожата си! — изруга. — Нашите съгледвачи трябваше отдавна да са тук. До Уилкинсфийлд се отива като нищо за четири часа, а те потеглиха още призори.
— Сигурно искат да си свършат възможно най-добросъвестно работата — успокои го друг. — Може би искат дори да понадникнат в касата на стария Уилкинс, та да знаят колко точно има вътре.
— О, че има достатъчно, това го знам. Ето защо не е необходимо да си пилеят нехранимайковците времето. Пратих ги само да разберат дали оня сега е там. Той често отива до Сейнт Луис или до Ню Орлиънс. В този случай няма да ни стане далаверата.
Кожената чаша тръгна из кръга и разговорът секна. Но тишината скоро бе нарушена от едно силно изсвирване в далечината.
— Идват! — извика предводителят.
След мъжете настъпи раздвижване, което издаде колко напрегнато са очаквали всички другарите си. Неколцина дори скочиха да посрещнат приближаващите.
След няколко минути чуха стъпки; двама мъже се зададоха измежду дърветата и се спуснаха в долчинката. Те се наместиха без особени церемонии край огъня, извадиха ножовете си и си отрязаха големи парчета месо от овнешкото чеверме.
— Е? — попита предводителят нетърпеливо и хвана единия за китката, когато оня поиска да си гребне жадно глътка от казана. — Не можете ли да говорите, а? Видяхте ли Уилкинс?
— Yes.
— И?
— Даже обядвахме при Уилкинс.
— Я ги виж! Като какви се представихте?
— Преселници от Изтока. Дошли сме да поогледаме земята и евентуално да се заселим, купувайки имот.
— Много добре. Уилкинс колко време ще остане още?
— Следващата седмица отпътува.
— Как стоят нещата с надзорника?
— Онова куче от Германия?
— Yes. Дето се казва Адлер.
— Че какво да става с него? Той си е все там и се говори, че бил от старата немска аристокрация.
— Много скоро ще бъде разаристократен. Когато преди две години направихме първото посещение на плантацията, той застреля брат ми. Сега ще има да се кае за тая работа. Ще намислим ние някое хубавичко средство, та да му покажем какво значи да гръмнеш брата на Кървавия Джак.
— Някое хубавичко средство? — изхили се грубо един тип с голяма брада.
— Аз знам едно отлично — намеси се трети. — Едно средственце, което веднъж завинаги ще му отрови удоволствието да гърми, и на това отгоре би било една неповторима шега за нас, джентс!
— Нека чуем!
— Та значи, поисках веднъж с неколцина камаради да задигна няколко коня от един богат скуотър[40] и получих от един от неговите бойс куршум в ръката. За тая работа накарахме типа известно време да пее под юмруците ни, после го съблякохме гол, намазахме го гъсто с мед и го вързахме за едно дърво близо до един мравуняк. Казвам ви, джентс, всички светии призова оня. Но тия господа добре се пазеха да ни развалят шегата. Бяхме все ербап момчета, които и самия Дявол ще ти хванат за врата, ако им се изперчи на пътя.
— Нататък, нататък!
— Е, ами какво нататък? Оставихме го да си ругае и се моли, колкото му душа сака. Човек никого не бива да смущава във верските му работи! — ухили се той широко и си дялна още един къс от овнешкия бут. — Ама още след десетина минути си беше допял панегирика, защото вече беше така покрит с мравки, че изглеждаше съвсем черен и хич нямаше повече наклонност да се занимава с религиозни репетиции.
— Мога да си представя — захили се брадатият. — И какво стана с момъка?
— Че какво да стане? Когато две седмици по-късно наминахме по ония места, налице беше само скелетът му.
Гадинките го бяха опоскали до костите.
— Идеята не е лоша — рече предводителят. — Ако намерим мед, по същия начин ще пратим и немеца на оня свят. Утре вечер сме в Уилкинсфийлд. След полунощ ликвидираме най-напред негрите и се качваме после в къщата. Убеден съм, че ще направим много добра плячка, защото…
Повече подслушвачът не чу, тъй като бе пристъпил към оттеглянето — онова, което беше научил, бе достатъчно, за да знае какво трябва да прави. Известно време се придвижваше заднишком на четири крайника, като си даваше труда да заличава следите си. Когато сметна, че се е отдалечил достатъчно, изправи се на крака и бързо се отдалечи.
Беше тъмно като в рог и очите на европееца едва ли биха били в състояние да проникнат на разстояние една ръка през царящата под покрова на девствената гора тъмнина. Въпреки това самотният скиталец не се натъкна нито на едно дърво, не направи нито една погрешна стъпка. Дългогодишният опит изостря сетивата на един горски скитник до функционалната годност на диво животно. Освен това в него се развива и нещо като способност да предугажда бъдещето, някакво шесто чувство, което кара ловеца да «подушва» опасността още отдалеч. За учудване е какво може да постигне такъв един мъж. Като някакъв полудивак върви той напред, проправяйки трасето на цивилизацията, и със своите груби средства подготвя първите пътеки из Дивия запад, из «dark and bloody grounds» (Мрачните и кървави поля). Заобиколен постоянно от дебнещи опасности, животът за него има толкова малка стойност, че той го проиграва при сравнително незначителни поводи, но пък и умее да го брани с хитрост, неустрашимост и издръжливост, за каквито изнеженият цивилизован човек и понятие си няма. Един заслужил офицер, сражавал се с отличие в три войни, не е преживял може би толкова, колкото някой скромен, скитащ се в дрипи, уестман преживява за половин година.