Нещо подсказа на лисичето, че край него са се вкупчили най-близките му, все верни сърца, но той все не можеше и не можеше да се надигне от дълбочината на екстаза си.
— Глупако, тук е Мокси!…
Чакай сега — кой беше Мокси?
— Магарето!
Да, да, имаше нещо подобно.
— С тебе отидохме до морето, помниш ли?
Спомня ли си? Може би ще си спомни.
— Добре, но аз не видях морето — продължи брътвежа си Мокси, — защото на сто метра от брега попаднах на тръни и се заядох.
Нещо ми се върти в съзнанието.
— И преядох!
Това го беше направил Мокси, хрумна му изведнъж на лисичето.
— Неповторим случай, помниш ли, когато живо същество изминава четиристотин километра да види морето и не вижда морето, понеже преяжда и пада между тръните.
Ех, че хубаво беше, помисли си лисичето.
— Славни времена! — извика Мокси. — Чудесни! Синята акула те глътна без остатък!…
— Мокси, ти ли си?
— Аз съм!
Лиско се изправи, а Мокси се понаведе малко и започнаха да се целуват.
— Къде са Димби и Домби?
— Тук сме!
— Мили мои приятели!
Лиско заплака от радост.
Постепенно в него просветляваше, Лиско се отърсваше от химерата си, бавно, ала уверено стъпваше на крачетата си. Край него предметите се приближаваха и се очертаваха все по-ясно. Това долу е трева, това горе е небе, пред носа му е езерото, в езерото има тръстики и птици, една от птиците е много, ама много красива, с дълга гъвкава шия, от птицата се излъчва трептящо сияние.
Димби, Домби и Мокси сега мълчаха, мълчаха и чакаха да видят какво ще стане.
Приятелят им трябваше да избира — или приятелството, или влюбването. Приятелството или любовта?
— А! — Лиско се ухили. — И плашилото!
— И аз!
Плашилото се зарадва — бяха го запомнили.
— И какво ми говорехте? — заинтересува се лисичето. — Беше интересно.
— Отвлякоха Чими!
— Чимиджимичамиджоми?
— Дааа!
— Че какво търси Чими тук? — изненада се Лиско.
— Дойде да ти направи проклетия! — рече Димби.
— И сега трябва да го спасяваме! — допълни Домби.
— Но аз съм против! — протестира Мокси. — Да го зарежем и да си вървим!
Димби се зае да обяснява, той разказа как четиримата заедно с плашилото са се наредили зад гърба на лисичето…
— За да те наблюдаваме — допълни Домби.
— Ти беше омагьосан! — подхвърли Мокси.
Но Димби настоя да разкаже сам, понеже се губело време, не бивало да се забравя, че жабокът е отвлечен и вика за помощ, а който вика за помощ, където и да се намира, какъвто и да е той, трябва да бъде спасен.
— Ние те дебнехме зад гърба — не се стърпя отново Домби. — И наблюдавахме туй, което наблюдаваше.
— Какво наблюдавах?
— Онуй!
— Кое?
— В което започнахме да се влюбваме и ние.
— Ами то си беше за наблюдаване — предаде се Мокси.
— Точно така! — призна си и Домби.
Обаче Лиско обърна гръб на езерото. Той се загледа в ниските бели облачета на хоризонта. Пред хоризонта се зеленееше гора. Пред гората се стелеше бледозелено поле. Някъде се извисяваше огромен, изсъхнал вече бряст. Умиращият бряст носеше на челото си украса. Тази украса се състоеше от едно гнездо и един щъркел в него.
— И мислите, че жабокът е там?
— Видяхме като го грабнаха.
Сърцето на лисичето се преметна, палавникът си спомни как сам тогава бе грабнат от орела Каменар, той го вдигна високо във въздуха и го пренесе от Тихата гора в гнездото си, уж щяха да го ядат за вечеря с орлетата, но жителите на Тихата гора се надигнаха и го спасиха.
Ще съумеят ли сега петимата да помогнат на проклетника?
— Тишина! — помоли Лиско.
Нищо във въздуха не трепваше, зад гърба им проплесна крило, но отново стана тихо. Нашият общ приятел се прибра в кожата си, помисли си Мокси, той влиза в ролята си, отново се готви да започнем нещо, но този път ще си трая, защото не подушвам опасност за живота, усещам само възможност да изтръгнем милото ни симпатично лисиче от подлите нокти на любовта.
В гнездото затрака клюн.
Ето че някой извика за помощ.
Петимата се спогледаха.
Мокси примижа и прошепна:
— За съжаление проклетникът е още жив.
— И се очертава приключение! — оживено забеляза Лиско. — Остава да измислим плана.
Кожата му потръпна, той се сви на задните си крачета, а протегна силно предните; кръвта му залудува от приятни предчувствия.
Ако трябва да се върнем мъничко назад, за да ни станат поясни събитията, можем да почнем от там, когато Чимиджимичамиджоми лежеше в тревата на десет скока от омразните му неприятни проклетници. Те също се криеха в тревата и от своя страна също следяха деянията на своя още по-проклет, но и шантав отгоре приятел. Жабокът вече бе започнал да съжалява за уморителното вървене през ония осем денонощия. Стремежът му на всяка цена да извърши проклетия този път го беше довел на много опасно място — трябваше да се крие старателно и да се държи далеч от езерото, брегът там гъмжеше от опасни за живота птици. И най-важното — как да му правиш проклетия на тоя, каква по-голяма проклетия от тази, дето си я бе причинил сам, глупакът му с глупак, да извърви толкоз