дълъг път по любовни причини!… И все пак добре, че дойдох, мина през ума на проклетника, да му видя разгрома. Глупавите му приятели ще се помъчат, разбира се, да го спасят, магарето например може и да го ритне, но на него нищо няма да му помогне, любовта погубва дори хората, какво остава до една такава мръвчица.
Думата „мръвчица“ му се хареса, жабокът я изрече повторно в ума си, без да подозира, че в момента сам се е превърнал в мръвчица — той усети приятната мекота на някаква сянка в горещия ден и по-късно неприятно ощипване по десния заден крак. Тялото му натежа и увисна, но устата му се оказа свободна и сякаш самичка издаде вик за помощ. Чими викаше отчаяно. Надяваше се само на едно: зовът както някога да бъде чут от оня глупав влюбен проклетник.
Жабокът крещеше и летеше високо във въздуха. Чак сега той огледа езерото и разбра колко голяма е водата му, колко широко е полето и гората и колко издребняваха проклетниците в отдалечаването си.
А смятах, че ще извърша още много злини, помисли си Чими, когато го пуснаха в гнездото.
— Това е! — усмихна се щъркелът. Най-сетне можеше и той да каже нещо с клюна си. — Случайно да ме познаваш?
— Не искам да те познавам! — врясна жабокът.
. Но нещо му се мержелееше, тъкмо тоя тип му се виждаше познат, обаче откъде?
Лиско се обърна към езерото. Предстоеше му да се приближи отново до него, да хвърли последен поглед на фламингото и да се устреми към спасяването на Чими. Тръгна бавно, незабележимо, стараеше се да изглежда спокоен, сега вече знаеше, че го следят очите на приятелите.
Но само те ли?
Този път фламингото бе излязло на пясъчната ивица. Стърчеше неподвижно в най-забележителната си поза. Главата му бе извърната към сушата.
Лисичето се приближи, кажи-речи, до него. Очакваше всеки миг синята приказка да се отдалечи. Но това не стана. Бледорозовите очи на птицата го наблюдаваха и излъчваха странна розова тъга. Тази с нищо необяснима тъга, бликнала сякаш от дълбочината на красотата, предизвика у лисичето намерение да
стои така пред нея до свършека на света, да я разнищва и разгадава, докато проникне зад пределите на нейното магьосничество.
— Трябва да се разделим — изрече кратко лисичето. — Струва ми се, че не бива да оставам повече тук. Копнежът ми да те видя се породи далеч от това място, пребродих дългото разстояние и те видях, сега имам поне представа за онова, което граничи със съвършенството. Умолявам те, не ме принуждавай да се превърна в сериозно животно. Приятелите са зад гърба ми, Чими отново вика за помощ, приключението и този път витае край мен.
Птицата величествено раздвижи гъвкавата си шия, повдигна грациозно крило, отскубна нежна синя перушинка от него и я пусна върху пясъка. В напрежението на този внушителен момент сърцата на другите птици, които наблюдаваха отстрани раздялата, се свиха.
— Димби!
— Кажи, Лиско.
— Вземи перушинката и ми я пази като очите си.
Димби пое дребната синя въздишка в дланта си, открехна джобчето на ризката си и я пусна в него.
— Тръгваме ли? — Покани ги Лиско.
Мокси, леко извърнат настрана, изчака приятелите да минат пред него, не желаеше да видят сълзата в лявото му око, не му се щеше да става смешен като Димби и Домби, те едва не се разреваха. Дори плашилото се сгърчи от мъка, сви се, горкичкото, без сълзи, понеже нямаше лице и не можеше да заплаче като хората.
По пътя, който трябваше да извървят от езерото до бряста с гнездото, Лиско им разкри плана си за новата спасителна операция. В предстоящите събития не ги очакваха опасности, само трябваше да се правят на артисти.
— Хубавото на новото ни приключение се състои в това, че няма риск за живота — забеляза Мокси. — Всичко ще се развива кротко и успехът ни ще зависи главно от нашето красноречие. Но защо трябва да спасяваме за трети път един и същи проклетник, на този въпрос още никой не ми е дал задоволителен отговор.
Търпението на щъркела започна да се изпарява, на него му омръзна да слуша хленченето и крясъците за помощ.
— Млъкни! — извика неочаквано той. Чими забеляза, че клюнът му позеленява от яд. — Достатъчно съм те търпял.