— Няма да млъкна! — изкрещя жабокът.
— Тогава ще те глътна веднага!
— Помоооо…
— Тихо!
— …ощ!
Щъркелът го чукна с клюна си по главата, но това не усмири проклетника, той се замята на всички страни и се накряска до изтощаване. Накрая се отдръпна и погледна похитителя си.
— Знаеш ли защо те държа все още цял? — Чими умираше от любопитство, но не посмя да запита. — За да ме познаеш. Ние с тебе се познаваме.
Чими се вгледа още веднъж.
— Лъжеш, че се познаваме!
— Ами!
— Ти си голям лъжец!
— Някога с тебе се явявахме на конкурс.
— Аха.
— За най-дългото име.
Чими се разтрепера.
— Сега сети ли се?
— Сетих се.
— Там ти посмя да ми се опреш.
— Чичо щъркел — захленчи жабокът, — за всичко тогава беше виновно едно лисиче, едно омразно и презряно животинче, което ненавиждам от дъното на душата си. Не помните ли, то се намеси и присъдиха голямата награда не на вас, а на мен. А вашето име си беше и по-дълго, и по-хубаво.
— Ти знаеш ли какво си?
— Какво съм?
— Едно кошмарно зло!
— Виж, това е вярно; аз съм проклетник и обичам да причинявам злини.
— Измъкна кошницата с ягоди изпод клюна ми — голямата награда на конкурса. Вместо да ги изям аз, изяде ги ти! Сега пък ще нагълтам тебе!
Чими пое въздух и завика. Крясъците му за помощ отново
заблъскаха топлата тишина на полето. Щъркелът го остави да се навика. Чими врякаше и няколко пъти погледна от гнездото към земята. Видя му се много високо, скочи ли — ще се пребие. Но и да скочи, къде ще побегне от острия поглед на вековния си враг? Като се поумори, проклетникът замълча.
— Ти си мизерен злосторник! — настоя щъркелът.
— Прав си — съгласи се Чими.
— Добре, че го съзнаваш.
— Не само го съзнавам, чичо щъркел, но съм дълбоко убеден в това. На мен ми доставя удоволствие да съм лош. Сега например не ме е яд, задето ще умра, а за туй, че ще престана да върша проклетии. Ако съм сигурен, да речем, че като ме глътнете, ще се отровите, сам ще вляза в стомаха ви.
— Откога разговаряш на ВИЕ?
— За първи път. Не знам на какво се дължи, но с вас ми се говори на ВИЕ, понеже сте много страшен.
— По-страшен и от човека?
— Че какво му е страшното на човека? — учуди се Чими.
— Всичко зависи от него — въздъхна щъркелът. — Пресушава блата, създава блата — прави каквото си ще.
Щъркелът се беше приготвил да говори повече за пакостите на човека, но замълча. Той видя, че от далечината се задава едно мъничко човече. Човечето се приближаваше. Едва се подаваше над тревата — слабовато, може би на една годинка, може би на две, а нищо чудно, ако имаше три, четири или пък пет годинки, но в никакъв случай повече. Човечето се приближи до бряста, вдигна главичката си към гнездото и заговори.
— Добър ден — започна то. — Мога ли да ви запитам нещо?
— Можете — усмихна се щъркелът.
— Да сте виждали някакъв човек?
Щъркелът едва одържа смеха си:
— Ами ти не си ли човек?
— Не! — отрече решително човечето. — Аз съм дете.
— Аха.
— Търся човек с черна широкопола шапка, черни обуща и тъмен, но поизбелял от слънцето костюм. Под палтото си крие трион.
— Трион ли? Че защо му е трион?
— Не знам.
— Така ли? — Щъркелът се посмути. — И защо го търсиш точно тук?
— Видях го да се отправя насам.
— Не съм го забелязал.
Димби се извини за безпокойството, сбогува се учтиво и се отдалечи.
Щъркелът огледа околността. Никакъв човек не се виждаше. Само едно човече — пълничко, с големи уплашени очи, може би на една, две или три, може би четири, но най-вероятно на пет години.
— Чичко, вие отдавна ли стърчите горе? — запита Домби.
— От много, много отдавна.
— Да сте забелязали някакъв човек насам? Слаб и висок, с шапка и официален костюм?
— Друго забележително нещо? — заинтересува се щъркелът.
— Под палтото си крие трион.
— И защо му е?
— С него реже.
Душата на щъркела трепна:
— Какво реже?
— Не знам.
— Не съм го виждал. Значи не ти е известно какво реже?
Домби се извини, сбогува се мило и се отдалечи.
Щъркелът обезпокоено огледа полето, но човек наоколо не се мяркаше, приближаваше се едно нищо и никакво магаре, по-скоро магаренце. Като вървеше, магаренцето се оглеждаше за някой трън, но тръни в тази местност нямаше и магаренцето все повече се нервираше.
Противно на очакванията Мокси подмина бряста и сякаш щеше да продължи пътя си, но щъркелът реши да се информира от него дали случайно магарето не е срещало някакъв човек с шапка.
— Не искам и да го срещна — отвърна твърде неучтиво Мокси. — И съм ядосан, ще знаеш!…