— С шапка, нали?
— Официален костюм.
— И обуща, нали?
— От него бягам! — ядоса се допълнително Мокси.
— Защо, какво ти прави?
— Тъкмо се излегна на сянка, човекът се приближава, измъква щърбавия си трион изпод палтото и почва да реже дървото.
Щъркелът долови досадното усещане, че се разтреперва.
— И защо го реже?
— Защото е лош.
— Дървото, викаш — зимисли се щъркелът. — Защо така… този човек? Какво му правят дърветата?
— Много е лош! — Мокси се почеса и продължи. — Разправя, ще изсека, вика, всички дървета, по целия свят, вика. Един приятел си имах, вика, проклет беше и неприятен беше, най-досадното и противно същество беше, вика, и този простак се наричаше Чими, вика, но все пак ми беше приятел, с него съм свикнал и какво стана, вика, един щъркел, вика, взе, че го изяде.
Краката на щъркела се олюляха. Той се принуди да полегне:
— Но защо реже?
— Ще премахна, каза, всички дървета наоколо, каза, да се изтърбушат всички гнезда, каза, и да няма къде щъркелите да си вият нови гнезда.
— Че той е много лош, този твой човек.
— Не е мой! — протестира магарето. — Реже ми сенките. А бе я се махай от главата ми, кво съм седнал да ти обяснявам. И всичко туй заради един мизерен и жалък проклетник, който заслужава да бъде изяден не един, а три пъти!
Мокси изрева яростно и се отдалечи.
Щом останаха сами, щъркелът изгледа жертвата си.
— Сега, Чими, разбра ли какво направихме?
— Не съм Чими!
— А кой си? — запита с надежда щъркелът.
— Чимиджимичамиджоми!
Щъркелът се изправи и започна да се разхожда нервно, доколкото му позволяваше големината на гнездото.
— Чу ли какво казаха за теб?
— Аз на туй мърляво магаре тъпкано ще му го върна! Знаеш ли как го мразя? Много го мразя!…
Чими изрече още много думи, но щъркелът отдавна бе престанал да го слуша, щъркелът мислеше за съдбата си, за съдбата на всички щъркели, за съдбата на дърветата, за блатата и за човека изобщо.
Унесен в нерадостните си мисли, той не забеляза кога се е приближила широкополата шапка.
— Хей! — извика отдолу плашилото. — Как се казваш?
— Аз ли?
— Какво се правиш на ударен! Как ти викат?
— Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак.
— Така и предполагах.
— Какво искате да кажете?
— Значи ТИ отмъкна и изяде приятеля ми Чими! — Плашилото бръкна под палтото си. — Сега пък аз ще отрежа дървото, та да ти падне гнездото. Един-единствен приятел си имах на света, беше ми и за приятел, и за неприятел, познаваха го като проклетник, но си беше мой. А ти взе, че го изяде, и сега ще си платиш.
След като заплаши, плашилото се наведе към дебелия бряст.
— Стоп! — извика щъркелът. — Моля те, човеко, пощади дървото ми! Ще ти върна жабока, само не вади триона!
— Как ще го върнеш? — учуди се плашилото. — Нали го изяде?
— Там е работата — рече щъркелът, — за добро или лошо, не го изядох. Чими, покажи се!
Разбрал, че поне засега животът му е спасен, жабокът подаде главата си от гнездото.
— Чими! Братко мой! — извика радостно плашилото и замаха ръце.
— Какъв брат съм ти аз на тебе бе, глупако, не ме наричай брат, къде се намираш!…
Щъркелът се засмя злорадо, хвана крачето на Чими и внимателно го постави до човека. Плашилото отвори джоба на палтото си. Жабокът лесно схвана, че трябва да се скрие на сигурно място.
— Сега ще режем ли дървета? — запита щъркелът, след като се върна в гнездото си.
— Няма да режем.
— Това да се чува — отдъхна си щъркелът.
— Пък и нямам трион — засмя се плашилото и разтвори пешовете на палтото си.
Туй не беше нищо друго освен знак да се появи Лиско. Лисичето сияеше. То махна с лапичка към гнездото.
— Познайник, здравей!
Лиско посочи щъркела на приближаващите се Димби и Домби.
— Да сте го виждали някъде?
— На конкурса за най-дългото име! — побърза да извика Домби.
— Щъркелшарендългокракязатракайтракатрак! — допълни
Димби.
— Тогава той искаше да измъкне наградата от ягоди и си постави цяло стихотворение за име. — В този момент лисичето се държеше като детектива, който накрая разкрива престъпленията. — Но ние спечелихме кошницата по право, Чими си я извоюва честно, с името си.
— Така е — съгласи се от гнездото щъркелът, — но едно нещо не мога и не мога все още да разбера: защо сте хукнали да спасявате това проклето животинче, това нищо и никакво
зло?
— Защото си е наше — извика весело Лиско — и си го познаваме. По-добре да си ни е то, отколкото да ни се струпа някое друго, непознато, на главата.
Всички се засмяха, включително и щъркелът. Само Чими се потайваше в джоба.