— Това наричам приключение! — забеляза Мокси. — Но както ме мързи, хич не зная начина, по който ще изминем тези осем денонощия до Резедавия вир.
— Затъжих се за Резедавия вир — призна си и Димби.
Поговориха още малко със щъркела за проблемите му и се
сбогуваха. Вървяха бавно и вече не толкоз радостно, нямаше го предишното оживление; да не говорим за плашилото, което бе направо съкрушено.
Два часа след това Лиско спря.
— Е, приятели?
Погледнаха към зеленчуковата градина и особено съм гредата със сламения макет; и гредата, и сламата стърчаха сред градината голи — непоносимо тъжна гледка, дори пейзажът се стори на приятелите незавършен без присъствието на истинското плашило.
— Не ми казвайте нищо — побърза да проговори плашилото. — Разбрах, че не съм родено да скитам по света, да лудувам в приключения. Моето предназначение е да плаша птиците, да пазя плодовете на човека. Все пак радвам се, че успях да се включа в това ваше приключение и да помогна. По едно време дори започнах да мисля, че ми е определена главната роля. А това не е малко — поне веднъж в живота си съществото да изиграе своята главна роля.
Като изрече репликите си, плашилото бавно тръгна към своята голгота, облече със себе си гредата и сламата и се провикна:
— Сбогом.
Но нещо извряка:
— Помоооощ!
Сбогуващите се стъписаха. Плашилото спокойно бръкна в джоба на палтото, измъкна врещялото, огледа злото, което се излъчваше от него, и го пусна на земята.
— Проклетници! — извика Чими. — Всички сте глупаци и некадърници, но един ден ще ви отмъстя по такъв начин, че ще ме запомните!…
Посмяха се още малко и тръгнаха. Жабокът закрачи на десет скока зад редицата им. Най-напред вървеше Лиско, след него Димби, след Димби — Домби, накрая — магарето Мокси. Стигнаха до една река, съблякоха се и се разхладиха. Излегнаха се блажено на тревата. Мокси лениво потърси тръни, Димби загледа облачетата в небето, а Домби разрови тревата за диви ягоди. Не му се беше случвало да намира, но беше чувал, че някои са намирали, макар на друго място и по друго време на годината.
Както наблюдаваше облачетата, Димби несъзнателно бръкна в разтвореното джобче на ризата си.
— Лиско, виж!
Всеки погледна чудесното синьо глухарче в дланта на Димби, всички въздъхнаха, но зорко следяха поведението на лисичето.
— Хубаво, нали? — забеляза най-после Лиско. — Върни го в джобчето си, Димби, това ми е скъп спомен.
Сега стана още по-приятно, дори повече, отколкото трябваше, те лежаха и мислеха за нещо. Спомени, спомени, приключения… По едно време Мокси простена. Недоумяващите погледи се извърнаха към него.
— Нищо особено — успокои ги Мокси. — Спомних си само как съм се противопоставял на всичко.