— Какво, Домби?
— Наистина, Димби! — Домби се пулеше. — Онова, дето го имаше, го няма и трябва…
— Какво трябва? — запита Димби.
— Да си вървя.
— Да, но тези неща не са хубави — рече Димби.
— Кои?… Тези, дето трябва да си вървя ли?
— Не обичам нещо, което го е имало, да изчезва, Домби.
Такива работи не са хубави…
— А мога ли да ти пусна ръката?
— Защо?
— Да се почеша.
— Няма смисъл — отвърна Димби. — Ще бягаме двамата. Щом стигнаха до храстите, чуха извънредно интересна и съвсем сложна песен:
В тази песен се разказваше, че някой си се наричал Мокси, но никъде не се обясняваше какво е Мокси. Димби и Домби знаеха какво се крие зад тайнственото име, затова не дочакаха края на песента, а се скриха да видят какво ще каже Мокси, щом види куфара и пръчката.
Магарето изскочи от гората и излезе на полянката, видя куфара, спря, довърши песента и чак тогава каза:
— А!…
Но не направи нито крачка напред.
— На мен не минават — каза Мокси. — Само на мен — не!
И направи крачка назад.
— Такива на мен — не! — заяви Мокси. — Такива разни ми ти куфари, дето се търкалят по полянките — не!
Още крачка назад.
— Аха! — удиви се Мокси. — И пръчки!… Стърчащи!
В следващата секунда Мокси се понесе…
— Стой! — извикаха Димби и Домби.
— Добре! — отвърна Мокси и спря.
Димби и Домби не можаха да се насмеят както трябва, издадоха се и бързо прибраха магарето в храстите, тъй като вече звучеше най-сложната от всички песни на света. В някои отношения тази песен наподобяваше ария от опера:
Притаеният в храстите Домби се разтрепери. Димби и Мокси също трепереха.
Лиско съгледа куфара и прекъсна песента си.
— А, куфар!… Човек не може да се разходи спокойно. Върви си, пее си и изведнъж — куфар!… Остави това, но до куфара все ще се скрие някой да те изплаши.
— Хайде! — обърна се Димби към приятелите си. — С този не се излиза на глава.
— Наистина — съгласи се успокоеният вече Мокси. — Чуваш песен на мечка, скриващ се, а се появява Лиско.
Тримата се приближиха към лисичето и тъй като вече бяха станали четирима, куфарът не им изглеждаше толкоз страшен.
— Какво правите до този куфар? — запита Лиско.
— Чудим се — отвърна Димби.
— Защо?… Какво има?
— На куфара имаше надпис — поясни Димби.
— На него пишеше нещо — поясни Домби.
— И изведнъж — нищо! — рече Димби.
— Няма надпис, няма нищо! — потвърди Домби.
— Как да няма? — отвърна Лиско. — Вижте!
Погледнаха към куфара и изтръпнаха. Надписът се беше появил отново.
Димби се обърна към Домби, който вече трепереше.
— Домби, какво стана?
— Не знам, Димби… Преди малко нямаше.
— А сега има.
— А преди това пак имаше.
— А после нямаше.
— Да, но сега пак има, Димби… Слушай!
— Какво?
— Да се махаме, казвам… Този куфар си прави каквото си ще.
Този път се учудиха четиримата.
— Виж! — повдигна ръка Димби. — Отново изчезна.
— Не вдигай ръка! — помоли Домби. — Ще те види.
Димби свали ръката си.
— Ей! — извика внезапно Лиско към куфара. — Какво правите с надписа?
Куфарът продължаваше да стои безмълвен.
— Да се измитаме! — предложи Мокси.
— Разбира се — съгласи се Домби. — Не ми е приятно да гледам как ту го има, ту го няма. Нещо, което си го има, трябва да си го има и обратно.
— Млъкнете!
Помълчаха.
— Докога? — запита Мокси.
— Докато помисля — отвърна Лиско.
— Губим време за бягане — обади се Домби.
Надписът затрептя и изплува върху капака на куфара. Приятелите тихо се отдръпнаха до храстите. От това място
можеше да се избяга лесно. Чакаха.
Не ставаше нищо. Лиско не изтрая.
— Къде отиваш? — уплаши се Димби.
— Този куфар ме интересува — отвърна Лиско.
— Защо?
— Ще ми се да го отворя.
— Чухте ли? — възмути се Мокси.
— Чухме — отвърна Домби.
— Не е ли луд?
— Лиско, върни се!
Лисичето се върна, но главата му си остана обърната към куфара.
— Не мога. Ако не го отворя, ще се презирам цял живот. Димби го хвана за опашката:
— Моля ти се, Лиско!… Не виждаш ли, че това не е обикновен куфар? Някакъв си надпис по него прави каквото си ще.
— Каквото му скимне! — поясни Мокси. — Де да знаеш… — Точно така! — потвърди Домби.
— Какво точно така? — заинтересува се Мокси. — Отде знаеш какво щях да кажа?
— Исках да кажа: де да знаеш дали няма да му скимне да ти направи нещо лошо.
— Това щях да кажа — съгласи се Мокси. — Ако не беше ме прекъснал, щях да го кажа преди тебе.