Лисичето посегна към металическата ключалка.
Хорът:
Лиско натисна, нещо изщрака, а хорът млъкна.
Лисичето се обърна и се учуди.
— Хей, какво ви стана? Къде сте?
— Какво изщрака? — запита Димби от храста.
— Не знам, нещо изщрака.
— Трябва да разбереш какво.
— Май че ключалката.
— Ако е ключалката, добре. Дано не е нещо друго.
— Какво друго? — уплаши се Лиско.
— Може би вътре има неща, които щракат.
— Все пак ще натисна втората ключалка — рече Лиско. — А вие защо млъкнахте? Няма ли да ме насърчавате?
— Сега се съвземаме — обади се Домби. — Съвземем ли се, ще започнем да те насърчаваме.
— Чакам! — настоя Лиско.
Говорещото трио се измъкна от храста и започна:
Не бой се! Ние сме с теб!
Не бой се! Ние сме с теб!
Лиско натисна втората ключалка, тя изщрака по-силно, но триото се изплаши по-малко, не се скри, само се изкриви от детонацията.
Не бой се! Ние сме с теб!
— Сега трябва да ме насърчавате най-много — помоли ги Лиско. — Да ви призная, не съм много спокоен.
— Ще те насърчаваме! — обеща Домби. — Но не е ли по-добре да те насърчаваме зад храста?
— Защо?
— Мисля, че оттам ще те насърчаваме по-добре.
— Понеже няма да те виждаме — поясни Мокси.
Димби се възмути, заяви, че не е прилично да бягат, когато
първият им приятел след малко може да загине. Мокси и Домби се съгласиха да не се крият зад храста, но нищо на света не можеше да ги накара да говорят. Всички замълчаха.
Настъпи най-великата тишина.
Лапата на Лиско се вдигна към капака с надпис не пипай и го натисна. Куфарът зяпна като мида.
— Отваря го! — прошепна Домби.
— Отваря го, ей! — зарадва се Димби.
— Не се знае — прошепна Мокси. — Ще почакаме, ще видим.
Капакът бавно се вдигна нагоре.
— Отвори го! — прошепна Димби.
— Май че го отвори — прошепна Домби.
— Така не се отваря куфар! — прошепна Мокси.
— А как? — учуди се Димби.
— Има си особени начини — поясни Мокси. — Да отвориш куфар, това е… Ехее!…
Лиско отпусна капака назад.
Какво ли е това?
— Наистина, какво е това? — запита се лисичето, втренчено в куфара.
— Лиско, да дойда ли? — запита Димби.
— Ела! — покани го лисичето.
— Какво има вътре? — запита Димби, но не напусна мястото си, макар че го бяха поканили.
— Всичко! — отвърна Лиско.
— Нещо интересно?
— Всичко е интересно.
— Какво му е интересното? — запита Мокси.
— Тишина! — помоли Лиско и зяпна.
Мълчание. Абсолютна тишина.
— Свидетели сте, че бях против! — прошепна Мокси.
— Против кое? — запита Димби.
— Против всичко — рече Мокси. — Сега ще видите какво ще стане! Търсим си белята… Това отваряне не ми харесва. Не може току-тъй да се отваря! Отварят се врати, консерви, писма, тенджери, лимонади или прозорци.
— А куфари не — така ли?
— Да.
— А какво се правят куфарите?
— Носят се.
— Къде?
— Къде!… Заради куфарите са построени гари, летища, пристанища… Бе какво ти разправям на теб!… Лиско е луд, ще
знаеш!
Магарето посочи с глава към куфара. Там Лиско преодоляваше страха си. Страхът хем идваше, хем си отиваше. Лиско също. Хем искаше да избяга, хем не искаше.
— Ще отида да му помогна! — настоя решително Димби.
— Иди! — насърчи го Домби. — Ще ни разкажеш.
— Да видя какво има вътре! — рече Димби. — Изгарям от нетърпение.
— Какво може да има в един куфар! — забеляза Мокси. — В куфар какво може да има!…
— Добре де, какво може да има? — запита Димби.
— Куфарски работи! — отсече Мокси.
— Димби!
— Какво, Домби?
— Нали щеше… при куфара?
— Вече реших, но не съм тръгнал.
Лиско мълчеше.
— Лиско!
— Кажи, Димби.
— Какво има вътре?
— Ела и виж!
— Да взема да отида, а, Мокси?
— Иди, но после да не се сърдиш, че ние с Домби бягаме по-бързо.
Въпреки всичко Димби тръгна. Приближи се до Лиско, хвана се за опашката му и запита.
— Какво има вътре?
— Виж.
— Да погледна ли?
— Вместо да говориш, погледни!
— А! — изненада се Димби.
— Точно така!
— Димби, какво има вътре? — запита Домби.
— Разни неща.
— Какви неща?
— Интересни.
— Колко интересни? — заинтересува се Мокси.
— Много!… И страшни!
— Тогава затваряйте!
— Ела да го затвориш!
— Който го е отворил, да си го затвори!… Нали, Домби!
— Точно така! — съгласи се Домби. — Важното беше да го отворим, и го отворихме. Сега да си го затворим и да си гледаме работата… Димби!
— Кажи, Домби.
— Мислиш ли, че ако дойда да видя, ще се уплаша?