— Интересно е — отвърна Димби.
— Тръгвам!… Мокси, няма ли да дойдеш?
— Ще видим. Иди и ми разкажи.
Домби тръгна с подсвиркване и се приближи, но в същото време гледаше уж нещо много интересно по небето. След това погледна куфара и каза:
— Еее!
— Домби, какво? — запита Мокси.
— Много интересно!
— Дръжте ме, идвам!
Мокси застана настрана от куфара и надзърна през главите на приятелите си.
— Хм!— каза той. — Нищотии!
— Какво?
— Нищотии, викам!… Разни ми ти кутии!… Да го затворим, защото не ми се гледат кутии!
— Но какво има в кутиите? — запита се Лиско. — Там е въпросът.
— Нищотии! — потвърди Мокси. — Кутии пълни с нищотии!
— Ще проверим! — настоя Лиско.
— Защо? — поиска да знае Мокси.
— Защото има закон — отвориш ли нещо, отвори го докрай. И го разгледай!… Който кацне на звезда, трябва да я разгледа.
— Че това не е звезда! — засмя се Мокси. — Хе-хе!… Звезда!… Това е куфар, пълен с нищотии!
— Въпреки това ще отворя тази кутия — рече Лиско и взе кутията.
— Пак ще отваряме! — отчая се Мокси. — Цял живот ще отваряме!
— Ако не щеш, бягай!
— Да, много добре!… Вие тук ще си отваряте каквото ви скимне, пък аз — бягай!
— Тогава остани.
— Да, но вие непрекъснато отваряте.
Лиско вдигна кутията към очите си.
— Внимание, отварям!
Но кутията не се отваряше. Лиско задърпа. Димби задърпа, опита се и Домби — нищо. В бъркотията обаче някой натисна нещо и кутията изгърмя. На тях им се стори така — тъй силно изщрака капакът при отварянето. Отвътре изскочи огромен букет цветя. Димби, в чиито ръце бе кутията при експлозията, я захвърли на тревата.
— Това е — забеляза Лиско. — Вече се плашим и от цветя.
— Знае ти някой, че са цветя! — заоправдава се Димби.
Мокси, който бе отхвръкнал на десет метра, се върна и подуши цветята.
— Не миришат — забеляза той. После ги ритна и добави: — Шумят като книжни.
Лиско се наведе и постави букета до пръчката.
— Да отворим друга — предложи Мокси.
Всички се обърнаха към него.
— Мокси предлага да отваряме! — изненада се Лиско.
— Понеже излизат цветя — обясни Мокси.
— Които риташ — отбеляза Димби.
— От другата ще излязат тръни и няма да ги ритна — обясни Мокси.
Ето че стана весело. Приключението ставаше приятно и сякаш всичко зависеше от настроението на Мокси.
— Тях няма да ритна — повтори Мокси.
— Защо?
— Защото бодат.
— И се ядат! — Допълни Лиско.
— Пак за ядене! — възмути се Мокси. — Мислите само за ядене.
Ставаше все по-весело.
— Внимание! Отварям втората кутия.
Отново притаиха дъх. Този път Лиско потърси онова нещо, което трябваше да се натисне.
— Всяка работа си има леснината — рече бодро лисичето и натисна това, което трябваше да се натисне.
Този път загърмя наистина, нещо затрещя, засъска, разхвърчаха се искри, с глух тътен се вдигна облак от дим, небето се затъмни, а в тъмнината плъзнаха фойерверки.
Дълбоко в гората Мокси бягаше силно. По едно време му се стори, че от силното бягане опашката му ще се откъсне и ще изостане. Верен на себе си, зад опашката му препускаше Домби, а далеч зад него — Димби. Скрит зад храста, на двайсет метра от експлозията, Лиско възстановяваше дишането и мислите си.
„Тежко е да си откривател — мислеше си той. — Неблагодарна работа. Уж откриваш нещо ново, а откритието ти внезапно експлодирва и те прави на прах.“
— Лиско! — обади се вътрешният му глас.
— Какво? — запита самият Лиско.
— Представяш ли си колко откриватели са се превърнали на прах?
— Не ми говори! — отвърна лисичето и заоблизва саждите от краката си.
— И въпреки туй явяват се нови откриватели.
— Тежко им! — отвърна лисичето.
С това приключи забележителният разговор между Лиско и неговия вътрешен глас.
Той тръгна смело към полянката, решен да се справи докрай с тайните на куфара, да отвори всички кутии и ако е необходимо, да се превърне на прах, но да победи дребните неща у себе
си. Лисичето спря и започна да зове приятелите си:
— Димбииии!
Друго си е да покажеш героизъм пред зрители.
— Домбииии!
Приятно е някак си, когато проявяваш смелост, отстрани да те гледат и да си казват: брей, колко смел е този Лиско.
— Моксииии!
Дори да станеш на прах! Да речем, че смелостта и безумието ти скроят шега и след огромна експлозия се превърнеш на прах, прахът ти сякаш ще бъде по-красив, ако те наблюдават. След това може и да разказват насам-натам.
— Моксииииииии! — провикна се повторно Лиско.
— Кой вика?
— Аз!
— Кой си ти?
— Лиско, Мокси!… Твоят приятел!… Елате да ви покажа как се отварят кутии. Ще наблюдавате, а аз ще отварям, отварям, отварям…