Ф. Пол Уилсън
Десетия пръст
Най-после. Разказ без множествено число за заглавие.
Спомняте ли си „Етични норми“, разказът който подмених с „Лица“ за „Нощни видения 6“? Ето какво се случи с него. Превърна се в „Десетия пръст“.
Метаморфозата започна на 14 ноември 1988 на годишния прием на Международната асоциация на редакторите-издатели на научна фантастика в Ню Йорк (който аз проспивах за пети път), когато Пат ЛоБруто ме попита дали бих сътрудничил за антологията, която той и Джо Лендсдейл редактират за „Дарк Харвест“. Наричаха я „Седла с пирони“. Разказът можеше да е сай-фай, хорър, фентъзи, изопачена история, каквото ми душа сака… дотолкова, доколкото имаше някаква връзка с Дивия запад.
С две думи — каупънк1.
Аз казах: „Стига бе, Пат — за какво става дума?“. Той каза, че не се шегува. Бих ли съдействал? Аз отвърнах нещо от рода на: „Божичко, Пат, това звучи наистина изискано, но в момента съм ужасно зает. Мерси за поканата, все пак.“
Избягвайки да правя резки движения, се оттеглих, мислейки си, че на Пат и Джо нещо им хлопа дъската.
Каупънк. Пфффффф.
Бях забравил за случилото се, докато Пат не ми се обади през февруари, когато работех над „Един ден от живота“ да ме подръчква за оня каупънк разказ. Джо Лендсдейл се обади през март. Същото (краварско) подръчкване. Точно тогава работех здраво по „Sibs“, но обещах да направя каквото мога и да им напиша разказ.
Бях като изцеден след „Sibs“, но започнах да се чудя дали някои от елементите в сюжета на „Морал“ не може да се прехвърли към Дивия запад. Винаги съм намирал доктор Холидей за странна птица, див и тайнствен персонаж (много преди ролята на Вал Килмър в „Туумстоун“). Такъв герой не може да бъде измислен. Защо пък да не го използвам като протагонист? Щеше да се наложи цялостно пренаписване, но ако стиснех зъби, можеше и да свърши работа.
Пат и Джо се съгласиха с мен.
ДЕСЕТИЯ ПРЪСТ
(ИЛИ: НАЧАЛОТО НА МОЯ КРАЙ)
от Док2 Холидей
(пренаписано от Ф. Пол Уилсън)
Аз съм на трийсет и шест и няма да доживея до трийсет и седем.
Едно време не бях безсилната, пъхтяща, рушаща се торба с кости, която стои сега пред вас, човек, чийто дни могат да се преброят на пръстите на едната ръка. Нито пък — алкохоликът-комарджия и женкар, за когото четете в ония боклуци за по няколко пенита. Започнах живота си по-скоро като джентълмен, човек с професия, дори донякъде бях част от каймака на обществото.
Посещавах медицинския, но не успях да се справя, така че станах студент в съседния стоматологичен факултет, където и завърших. По онова време бях човек с професия и се гордеех с това. Но си останах грешен — проклет бях с крадлива душа. Никакво учение, било то медицинско, зъболекарско или (смея да твърдя) богословско, не може да изтръгне тоя упорит червей. Раждаш се с него и умираш с него, ако не и заради него.
Аз умирам заради него. Този млад човек с професия, но с крадлива душа, ми спечели лошата слава и тази преждевременна смърт от лакомия.
Нека ви обясня…
Първия път, когато ме осени мисълта, че над мен тегне проклятие, бе пролетта на 1878, докато преглеждах госпожа Далът. Съпругът на госпожа Далът бе собственик на Универсалния магазин в Додж Сити и бе повече от явно (поне за мен), че не се оплакват от недостиг на храна. Тя бе дебела. В интерес на истината, влизал съм в пристройки, доста по-малки от тази жена. Всичко по нея бе дебело. Лицето й беше дебело и кръгло като огромен пъпеш, от ония, най-сладките. Устините й бяха плътни и дебели. Дори ушите и носът й бяха дебели.
— Ще боли ли? — попита тя, докато се отпускаше назад, преливайки от моя сравнително нов стоматологичен стол. Надявах се повдигащият механизъм да издържи.
— Ни най-малко — й казах аз. — Все пак сме 1878-ма, а не мрачното средновековие. В наши дни сме облагодетелствани със съвременните методи на безболезнената стоматология.
— Какво възнамерявате да правите?
— Смятам да приложа малко серен етер — чух се да казвам. — И докато сте в безсъзнание, смятам да ви ограбя.
Забелязах как очите й се опулват, а тя сигурно е видяла моите да реагират по същия начин. Нямах намерение да казвам подобно нещо. Вярно, мислех си го, но нямах намерение да го изразявам гласно.
— Какво… какво казахте, доктор Холидей?
— Казах, че смятам да ви ограбя. Само малко. Ще преровя дамската ви чантичка и ще взема част от парите ви. Не всичките. Само толкова, че да си струват поне малко усилията, които полагам в момента.