Выбрать главу

Свещеникът поклати глава и тъжно се усмихна.

— Не… Все пак в ЕКЮ ни подбираха и по ум. Какъв смисъл да говоря? Щяха да го сметнат за бълнуване на тежко ранен човек. По-късно, след като напуснах армията, реших да се добера до папата и да му разкажа всичко. Само че не ми провървя… С много мъки неколцина добри познати ми бяха уредили аудиенция и вече пътувах за Европа, когато се случи ядреният атентат в Рим. После се завъртяха катастрофа след катастрофа… и останах тук…

Тишина. Дълга и пълна с размисъл. Бержерон се закашля, смутен потърси думи.

— Отче… не искам да те обидя, обаче… това не е доказателство. Още древните римляни са казвали: един свидетел — никакъв свидетел. Разбери ме добре, не оспорвам искреността ти, но тогава си бил ранен, навярно си имал температура. Лесно е било да сбъркаш с няколко минути, да смесиш събитията. А дори да не грешиш… Знаеш ли, че още в края на миналия век са правени експерименти за въздействие чрез пси-енергия върху ядрените процеси?

— Друго не съм и очаквал от теб, Жак — някак прекалено охотно се съгласи отец Донован. — Какво пък, това ти е работата — да се съмняваш. За теб е важно да установиш всичко със сигурност. А пък аз просто вярвам. Вярвам, че може би малкото останало добро в сърцата на хората ни крепи все още на ръба на пропастта. Както в Стария завет, помниш ли? Ако има поне десет праведници, Содом ще бъде спасен. Всеки от нас е като тъничка нишка в дебелото спасително въже на Доброто. Колко нишки правят здраво въже? Не знам и мога само да се боря със слабите си човешки възможности, за да го укрепя.

Телефонът на масичката в ъгъла звънна. Свещеникът стана и отиде да се обади.

— Да? Да, аз съм… Тук е, разбира се… Добре, Луи, след малко ще бъде при теб. — Той остави слушалката и се обърна. — Мосю Луи иска да те види, Ник. Да вървим.

Николай стана и го последва към вратата. Коридорът отвън рязко контрастираше с уютната стаичка, в която бяха разговаряли. Голи бетонни стени с изпънати по тях снопове дебели кабели, черни железни врати с бели номера, редки електрически крушки по грапавия таван — всичко това внушаваше потискащо чувство за несигурност и теснота. Гумената пътека по пода заглушаваше стъпките им.

— Откога са тия подземия? — запита младежът, вървейки зад свещеника.

— Отдавна — отговори отец Донован, без да се обръща. — Сградата е построена през осемнадесети век. Преди стотина години, по време на първата атомна криза, дядото на мосю Луи превърнал подземията в противоядрено убежище. Синът му продължил работата, а и внукът доста се е постарал, тъй че сега под имението се простира истинска крепост. Но през последните десет години основните усилия бяха насочени към подмяна на електрическата инсталация. И естествено — към реактора на Бержерон.

— Без да усети Буше? — недоверчиво възкликна Николай.

Отец Донован спря пред вратата на асансьора и посегна към бутона за повикване.

— Отначало нещата не бяха много подозрителни. По принцип електричеството е достъпно за всекиго, стига да има пари. За алуминиеви проводници, за квалифицирани майстори, за подкупи. Останалото е въпрос на време. А и мосю Луи умее да пази тайна.

Вратата се отвори. Влязоха в асансьора, свещеникът натисна най-горното копче и Николай отново усети почти забравеното чувство на стремителен тласък нагоре. Колко отдавна не се бе возил в асансьор? Повече от осемнадесет години — откакто бе рухнала цивилизацията, отстъпвайки сцената на вихър от насилие, мизерия, глад и нищета.

Кабината спря и се отвори. Пред тях изникна къс коридор, завършващ с висока бяла врата, до която стоеше неподвижно като статуя телохранителят Лукас. Синият му безизразен поглед небрежно се плъзна по Николай, сякаш изобщо не си спомняше, че неотдавна е стрелял по него. После — същинско чудо! — Лукас се усмихна на отец Донован и леко кимна.

— Влизайте, отче. Шефът ви чака.

Озоваха се в просторно помещение със сводест таван, под който висеше полилей със свещи — избягваха да демонстрират, че имат електрическо осветление, досети се Николай. Белите стени бяха украсени с позлатени гипсови орнаменти и стенописи, изобразяващи сцени от селския живот. През широките прозорци отляво се виждаха планинските склонове, част от близкото езеро и високата каменна ограда около двора. Мебелите бяха малко — няколко канапета и масички край стените, столове и тежко махагоново бюро отсреща, иззад което ги гледаше Луи. Освен него в кабинета имаше още един човек — Мишин, седнал кротко и смирено в ъгъла, като че не искаше да се набива на очи.