Выбрать главу

Последната кутия легна на място. Николай подгъна свободния край на мушамата, извади одеялото от раницата и намести вътре торбата с дъното нагоре. Кибритът бе деликатен товар, с него трябваше да се внимава. Едно намокряне можеше да му свали цената наполовина, а току-виж и направо да го превърне в шепа безполезни клечици.

— Хей, нали ти си Ник Бенев?

Той надигна очи. Пред него стоеше рижият помощник и смутено пристъпваше от крак на крак, стискайки неголям вързоп.

— Гастон каза да ти предам това — добави помощникът, набута вързопа в ръцете му и бързо се отдалечи.

Изпод платното се носеше лек мирис на шунка. Николай неволно попипа носа си, за да провери дали наистина е изтънял чак толкова, и замислено поклати глава. Смешно и тъжно — хора, които можеха да убият човека, без да им мигне окото, се смущаваха, ако им хрумнеше да сторят добро. Е, Гастон бе прав за себе си. Не трябваше да допуска да го заподозрат в мекушавост. Иначе цялата му власт отиваше по дяволите, както неведнъж се бе случвало в занаята.

Без да проверява какво има в пакета, Николай го сложи върху кибрита, затегна раницата, после пренави одеялото и го пристегна най-отгоре с брезентовия капак. Забеляза Баска да се отдалечава с широка крачка нагоре по сипея. Правилно, нямаше време за губене. След оная ракета можеха да очакват всеки момент въоръжен отряд от фабриката.

Той стана, метна раницата на гръб и закрачи по пътя покрай нетърпеливата опашка от куриери. Момчето с мулето стоеше последно. Някакъв неосъзнат импулс накара Николай да спре до него и да го огледа. Беше съвсем младо, на не повече от осемнайсет години, с къдрава черна коса, дълги ресници като на момиче и едва набола брада. В тъмните му зеници тлееше сдържана предпазливост, сякаш искаше да вярва на живота, а не смееше да забрави някакви предишни сурови уроци.

— Как се казваш? — запита Николай.

Очите на хлапака го погълнаха изведнъж, прецениха го мигновено и решиха, че засега не е опасен. Но ръката му — навярно съвсем неосъзнато — отпусна юздите и посегна настрани, към ножа.

— Джовани… — И малко по-предизвикателно: — Джовани Стерца.

— Добре, Джовани Стерца. Желая ти успех. Пази се от пътеките, сега по тях няма да е спокойно.

Преди момчето да отговори, Николай му обърна гръб и продължи по пътя. Забеляза Гастон от другата страна на фургона и му махна за сбогом. Шефът на бандата само кимна едва забележимо. Не можеше да си позволи да се размеква пред своите хора, някои сигурно с нетърпение чакаха сгоден случай да го обявят за остарял. В престъпните среди човек се пазеше от емоциите като от чума. Николай не познаваше друг сантиментален мафиот освен Мишин. Но пък Мишин беше особен случай…

Той прескочи събореното дърво и се обърна за последен път. Сцената зад него изглеждаше мирна, почти идилична. Убитите войници бяха изчезнали в дерето, куриерите чакаха на опашка пред Жанвие, бандитите кротко седяха в подножието на насипа, а изоставените коне пасяха крайпътната трева. Отдалеч не си личеше от какво са петната по асфалта; напомняха по-скоро разлята вода, отколкото кръв.

Продължи. Новият завой закри мястото на засадата и той остана сам сред света, където единствено разбитият път подсказваше за съществуването на бавно западащата цивилизация. Малко по-нататък отдясно се разкри пътека — тъмен тунел под преплетените корони на буковете. Песъчливата почва беше разровена от стари пороища и цялата обсипана с едри камъни, още пазещи спомена за свирепата сила на планинските води.

Само за половин час, каза си той. Само тридесет минути и после ще трябва да се отклоня. Пътеките са несигурни.

Сянката на дърветата го погълна и шосето опустя до идването на следващия самотен пътник.

2

Последните дървета се източваха като език напред към седловините между двете долини. Отляво долу лъкатушеше сравнително добре поддържан землен път, над него лъщяха релсите на теснолинейката за Алтщуфе. Близо до седловината беше гаричката — прясно белосана малка сграда от началото на миналия век — с островърх червен покрив и часовникова куличка. Зад нея имаше зеленчукова градина, няколко плодни дръвчета и навес за дърва. В тази зелена гориста долина всичко изглеждаше удивително мирно и спретнато, дори насипът на железопътната линия бе изравнен с типично немска педантичност и очертан с бели линии, макар че влакове едва ли минаваха по-често от три-четири пъти месечно. Самото село не се виждаше, закриваше го планинският склон, обрасъл с гъста смесена гора. Само тънка струйка дим издаваше къде е общинското Огнище. По-нататък във висинето се забиваха сиво-синкавите отвесни зъбери на Ветерхорн с полепнали по тях искрящи ивици сняг. Няколко бели раздърпани облака висяха неподвижно в ясното небе над върха.