Не изпитах желание да се замисля за естеството на деловата му среща.
Включих телевизора, но не открих нищо подходящо за гледане. Нямаше хокей. Нямаше и комедии. Взех си чантата и извадих големия плик с фотокопия. Не знам защо, но преди срещата с Морели направих цветни фотокопия на снимките. Събираха се по шест бройки на стандартна страница и разполагах с четири страници. Поставих ги върху масата в хола.
Не бяха приятни за гледане.
Когато всички кадри се поставеха един до друг, можеше да се направят някои изводи. Бях напълно уверена, че тялото е само едно и че не е на стар човек. Не се виждаха побелели коси, а кожата бе стегната. Трудно бе да се определи дали тялото е на жена, или на млад мъж. Някои от снимките бяха направени в едър план, а други — по-отдалеч. Не се създаваше впечатлението, че частите са подредени по специален начин. В някои случаи обаче си личеше, че чувалът се разтваря, за да се види по-голяма част от съдържанието му.
Добре, Стефани, постави се на мястото на фотографа. Защо са ти такива снимки? Трофеи ли са? Едва ли, защото лице не е показано. Има двадесет и четири кадъра, така че е използвана цялата лента. Ако исках да запазя спомен от това чудовищно деяние, щях да заснема лицето. А снимка на лицето е необходима и като евентуално доказателство, че някоя поръчка е свършена. Ако искаш да докажеш убийство, трябва да заснемеш лицето. Каква друга възможност оставаше? Може би някой е желаел да документира нещо, без да докосва веществените доказателства? Възможно е било дядо Фред да е попаднал на чувал с части от човешко тяло и веднага да е отишъл да си вземе фотоапарата. А после? После прибрал снимките в чекмеджето на бюрото си и изчезнал по време на покупки.
Само тази мисъл ми дойде наум, а тя никак не бе убедителна. Снимките можеше да са били направени и преди пет години. Не бе изключено някой да ги е оставил на съхранение при Фред или просто да си е направил с него зловеща шега.
Прибрах фотокопията в плика и взех чантата си. Реших, че една обиколка из квартала около „Гранд Юниън“ ще е безполезна, но че така или иначе трябва да я направя.
Паркирах до търговския център, взех си фенерчето и тръгнах пеша, като обходих главни и второстепенни улици, надничах зад храсти и кофи за боклук и виках дядо Фред. Като малка имах котка, казваше се Кетрин. Веднъж се появи в нашия дом и отказа да го напусне. Започнахме да й носим храна пред прага на задната врата, докато Кетрин неусетно се намести в кухнята. Нощем обикаляше квартала, а денем спеше на леглото ми, свита на кълбо. Една нощ излезе и не се върна. Дни наред обикалях улици и дворове, надничах зад храсти и кофи за боклук и я виках, както правех сега. Майка ми тогава ми каза, че котките изчезват така неочаквано, когато усетят, че им е дошло време да умират. Не й повярвах.
Към четири и половина сутринта се изтърколих от леглото, домъкнах се до банята и стоях под душа, докато ми се отворят очите. След известно време кожата ми започна да настръхва и реших, че съм готова. Избърсах се с хавлиена кърпа, а колкото до прическата си, задоволих се с тръскане на глава. Нямах представа какви дрехи се обличат, когато се занимаваш с вътрешен дизайн, и заради това облякох това, което обличам поначало: джинси и тениска. За всеки случай, ако наистина се стигнеше до вътрешен дизайн, взех колан и яке.
Излязох през задната врата и установих, че Рейнджъра вече ме чака на паркинга. Караше лъскав черен рейндж роувър със затъмнени странични стъкла. Колите на Рейнджъра винаги бяха чисто нови и покупката им трудно можеше да бъде обяснена. На задната седалка имаше трима души. Двама от тях бяха чернокожи, третият — с неопределен произход. И тримата бяха с къси прически на морски пехотинци. И тримата бяха облечени с черни панталони на специалните части и с черни тениски. И тримата бяха много мускулести. Едва ли щеше да се събере общо у тях дори и грам тлъстина. Нещо не ми приличаха на дизайнери.
Седнах до Рейнджъра и закопчах предпазния колан.
— Екипът дизайнери на задната седалка ли е?
Рейнджъра се усмихна в утринния мрак и бавно потегли.
— Май само аз съм облечена по-различно — казах.
Рейнджъра спря на светофара при „Хамилтън“ и каза:
— Отзад съм ти приготвил яке и бронежилетка.
— Значи не става дума за вътрешен дизайн?
— Маце, дизайни всякакви.
— А бронежи…
— От кевлар е.
Кевларът е устойчив на куршуми.
— Ужас — казах. Много мразя да стрелят по мен. — Знаеш, че никак не обичам да стрелят по мен.
— Просто предпазна мярка — отвърна Рейнджъра. — Вероятно няма да има престрелки.
— Вероятно?
Прекосихме мълчаливо центъра на града. Рейнджъра мисловно бе на своя територия и се занимаваше със собствените си мисли. Тримата на задната седалка не създаваха впечатлението, че някога въобще са имали мисли. Аз пък се чудех дали на следващия светофар да не отворя вратата и да не побягна с все сили към къщи. Колкото и смешно да изглежда, продължавах да търся с поглед Фред. Бе се отпечатал върху мозъка ми. Същото ми се бе случило и с котката Кетрин. Бе изчезнала преди петнадесет години, обаче и досега не преставах да се вглеждам в черните котки. Вероятно съм останала с чувството, че тогава не съм си свършила работата докрай.