— Май идваш от работа. Днес успя ли да заловиш лоши хора?
— Помогнах на един приятел да си почисти апартамента.
Госпожа Бестлър се усмихна.
— Знам, че си много добро момиче. — Асансьорът спря и вратата се отвори. — Втори етаж! — каза високо госпожа Бестлър. — Дамски костюми. Последна мода. Дамско бельо.
Влязох вкъщи и тръгнах право към телефонния секретар, защото червена светлинка примигваше.
Имаше две съобщения. Първото бе от Морели, който ме канеше на вечеря. Няма как, търсен човек съм.
„Ще те чакам в шест в «Пино».“ — каза Морели.
Поканите на Морели винаги предизвикваха у мен смесени реакции. Първата бе пристъп на сексуален глад, предизвикан от гласа му. Втората бе присвиване на стомаха, когато си задавах въпроса за какво ли ме търси. След малко присвиването преставаше и на негово място се появяваха любопитство и очакване. Винаги съм оптимист.
Второто съобщение бе от Мейбъл.
„Току-що дойде един човек да търси Фред — каза Мейбъл. — Имал някакво вземане-даване с Фред и искаше да го открие веднага. Обясних му, че не мога да му помогна, и му казах, че ти си се заела с издирването му, така че да не се тревожи. Реших, че не е зле да знаеш това.“
Обадих й се и я попитах кой е този човек и как изглежда.
— Беше горе-долу висок колкото мен, а косата му е кестенява — каза Мейбъл.
— Бял ли е?
— Да. А, да не забравя. Не си каза името.
— Какво вземане-даване имаше предвид?
— Не знам, не ми обясни.
— Добре. Обади ми се, ако пак те потърси.
Проверих в офиса дали има нови НПС и ми отговориха, че нямам късмет. Позвъних на най-добрата си приятелка Мери Лу, но разговор не се получи, тъй като най-малкото й дете бе болно, а кучето преди малко изяло един чорап и после го повърнало върху мокета в хола.
Бях се втренчила в консервената кутия на Рекс, когато телефонът иззвъня.
— Открих — каза баба. — Открих едно име, което ще ти свърши работа. Тази сутрин бях във фризьорския салон и там се срещнах с Хариет Шнабле. Беше дошла да си оправи косата. Та Хариет ми каза, че по време на една игра на бинго научила, че Фред напоследък се бил обаждал на Уини Блак. Хариет не е от тези, които си измислят разни неща.
— Ти тази Уини Блак познаваш ли я?
— Срещала съм я в клуба на възрастните. Понякога пътува до Атлантик Сити с автобус. Познавам не само нея, но и мъжа й Аксел. Мисля, че напоследък Фред така си урежда срещи с приятелките си, в клуба на възрастните. Много от тези жени са наистина разгонени, не знам дали ме разбираш. Открих даже и адреса на Уини — каза баба. — Обадих се и на Айда Лукач. Тя е председател на клуба и от нея нищо не остава в тайна.
Записах си адреса и благодарих на баба.
— Лично аз се надявах да са го отвлекли извънземни — каза баба, — макар и да не знам за какво им е един стар пръдльо като Фред.
Оставих новата си шапка върху кафявия буркан с курабийки и смених джинсовите дрехи с бежов костюм и обувки с високи токове. Не познавах Уини Блак и реших, че една по-професионална външност няма да ми навреди. Понякога хората реагират по-отзивчиво на вида на костюм, отколкото на джинси. Взех си чантата, заключих апартамента и пак се срещнах с госпожа Бестлър в асансьора.
— Той откри ли те? — попита госпожа Бестлър.
— Кой?
— Потърси те един мъж. Много възпитан човек. Преди десетина минути го оставих на твоя етаж.
— Никой не е звънил. Щях да го чуя. Почти през цялото време бях в кухнята.
— Много странно. — Вратата на асансьора се отвори на партера и госпожа Бестлър се усмихна. — Първи етаж. Дамски чанти. Дамски бижута.
— Този мъж как изглеждаше? — попитах.
— Бе наистина огромен, мила, огромен. И тъмнокож. Афроамериканец.
Не бе човекът, за когото ми се бе обадила леля Мейбъл. Онзи бе бял и нисък.
— С дълга коса ли беше? Събрана на опашка?
— Не. Почти нямаше коса.
Огледах набързо фоайето. Никъде не се виждаше едър мъж. Излязох и огледах паркинга. И там нямаше никого. Моят посетител бе изчезнал. Много жалко. Много щях да се зарадвам на някоя причина да не посетя Уини Блак. Предпочитах да разговарям с преброител, с продавач на прахосмукачки или с религиозен фанатик, отколкото с госпожа Уини Блак. Самият факт, че скъперникът дядо Фред си имаше приятелка, не ми бе приятен. Най-малко пък изпитвах желание да я видя. Не исках да виждам Уини Блак и да си я представям как се търкаля в кревата с Фред с патешката походка.
Уини живееше в малко бунгало на улица „Лоу“. Фасада от бяла дървения, сини кепенци и червена врата. Много патриотична разцветка. Паркирах, отидох до входната врата и позвъних. Нямах си представа как да започна разговора с тази жена. Вероятно с нещо от типа на „Прощавайте, вие да не би да се чукате с дядо ми Фред?“