Зад моя буик модел 1953 година тихо спря нов червен „Файърбърд“. От него излезе Лула, подпря ръце на хълбоците си и поклати неодобрително глава.
— Хей, момиче, още ли караш тази сутеньорска кола?
Лула се занимаваше с деловодството на Вини и разбираше много от сутеньорски коли, тъй като навремето се бе трудила като проститутка. За жени с нейната външност най-често възпитано се казва, че са едри. Тежеше над сто килограма, бе висока метър и осемдесет и изглеждаше направена цялата от мускули. Тази седмица косата й бе боядисана в оранжев цвят и в съчетание с тъмнокафявата й кожа успешно придаваше на своята собственичка есенен вид.
— Това е ретро кола — казах на Лула.
И двете обаче чудесно знаехме, че ретрото никак не ме интересува. Карах Звяра, защото моята хонда се бе запалила и превърнала в пепел, а нямах пари да си купя друга. И ето, видях се принудена отново да поискам на заем от чичо си Сандър този звяр, вечно зажаднял за бензин.
— Проблемът ти е, че още не си получила възможност за истинска професионална изява — каза Лула. — Тези дни се занимаваме само с дребосъци. На теб, момиче, ти трябва да погнеш някой сериен убиец или изнасилвач садист, решил да се укрива от съда. Точно от такива типове се печелят сериозни пари.
— Ох, де да извадя късмет да ми се падне такъв! — отвърнах. Късмет — друг път. Само да реши Вини да ме изпрати подир изнасилвачи, веднага напускам и се преквалифицирам в продавачка на обувки.
Лула се понесе към офиса, а аз се тупнах зад кормилото и препрочетох още веднъж делото на Бригс. Ранди Бригс бе посочил един и същ адрес като домашен и служебен: блок „Клавърлийф“ на булевард „Гранд“. Това не бе далеч от офиса — само на километър и половина. Подкарах, на първото кръстовище направих забранен завой от 180 градуса и се понесох по булевард „Хамилтън“ към булевард „Гранд“.
Блок „Клавърлийф“ се оказа само на две преки след кръстовището с „Гранд“. Триетажна сграда със спартанска фасада от червени тухли. С преден и заден вход и малък паркинг откъм гърба. Нямаше украса. Прозорците й бяха с алуминиева дограма, от тази, която през петдесетте години бе модерна, но днес ухае на бедност.
Паркирах колата и влязох в тясно фоайе. От едната страна имаше стълбище, а от другата — асансьор. Стори ми се ненадежден и навяващ клаустрофобия, така че се качих до втория етаж пеша. Бригс живееше в апартамент 2 B. Застанах за миг неподвижно до вратата и се вслушах. Не се чуваше нищо: нито телевизор, нито разговор. Натиснах звънеца и застанах малко встрани, за да не може стопанинът да ме види през шпионката.
Ранди Бригс отвори вратата и подаде глава.
— Да?
Бе досущ като човека от фотографията, с късо подстригана и грижливо сресана коса с пясъчен цвят. Добре обръснат и спретнат, с чисти кафяви панталони и закопчана догоре риза. Точно такъв, какъвто бе изобразен на фотографията. Само че… Само че бе висок един метър. При Ранди Бригс вертикалното измерение бе объркано.
— Ох, дявол да го вземе! — промърморих и наведох поглед към него.
— Какъв ти е проблемът? За пръв път ли виждаш малък човек? — попита той.
— Досега — само по телевизията.
— Значи днес ти е излязъл късметът.
Подадох му визитната си картичка.
— Представител съм на „Винсънт Плъм — Освобождаване под гаранция“. Пропуснали сте да се явите пред съда в определения от него ден. Ще ви бъдем признателни, ако се договорите с него за нова дата.
— Няма — рече Бригс.
— Моля?
— Никъде няма да ходя. Нищо няма да договарям. Няма да се явявам пред съда. Този арест ми го скроиха.
— В съответствие с изискванията на нашата съдебна система трябва да заявите това на съдията.
— Добре. Иди ми доведи съдията.
— Съдиите не правят частни посещения по домовете.
— Виж какво, имам много работа — каза Бригс и понечи да затвори вратата. — Хайде, че друг няма да я свърши вместо мен.
— Почакайте! Нямате право да пренебрегвате заповед на съда.
— Хич не ме е еня.
— Вие не ме разбирате. Съдебните власти и „Винсънт Плъм“ ми възложиха да ви отведа пред съда.
— Тъй ли? А как ще го направиш? Ще ме гръмнеш ли? Нямаш право да стреляш по невъоръжен човек. — Бригс протегна ръце. — Да не би да си решила да ми сложиш белезници? Да не си мислиш, че можеш да ме измъкнеш от апартамента ми и от дома ми, без да станеш за посмешище? Велико юначество, няма що: голямата зла търсачка на съкровища тормози един малък човек. Така ни наричат: „малки хора“. Не ни наричат „дребосъци“, „джуджета“ или „ситнежи“. Наричат ни „малки хора“. Станали ти ясно?