Човекът с шлифера се обърна, насочи пистолета си към жената и стреля. Куршумът се заби в стената до нея.
— Намерил си кого да плашиш — рече старата дама, измъкна от гънките на пеньоара си никелиран деветмилиметров пистолет и се прицели, като го държеше с двете си ръце.
— Недейте! — изкрещях. — Не стреляйте! По тялото му има…
Твърде късно. Старата дама продупчи човека и викът ми потъна в последвалия взрив.
Дойдох в съзнание на носилка с колелца. Намирах се във фоайето на блока, което бе пълно с хора, главно полицаи. Някъде на фокус се появи и лицето на Морели. Отваряше уста, но не казваше нищо.
— Какво има? — извиках. — Говори!
Той поклати глава, махна с ръце и по движенията на устата му разбрах, че казва: „Откарайте я“. Един санитар започна да бута носилката и от фоайето се озовах на чист въздух. Колелцата задрънчаха за малко по тротоара, после ме вкараха в линейка. Ярките й мигащи светлини разцепваха нощното небе.
— Хей, почакайте. Нищо ми няма — казах. — Чувствам се добре. Развържете ме.
Изписаха ме от болницата късно на следващата сутрин. Вече се бях облякла и се разхождах нетърпеливо из стаята, когато в нея нахълта Морели с документите за изписването в ръка.
— Решиха да те пуснат. Ако бяха питали мен, щях да кажа да те преместят на горния етаж, в психиатрията.
Изплезих му се, защото се чувствах изключително зрял човек. Грабнах чантата си и избягахме от стаята, преди да дойде медсестрата със задължителния стол на колела.
— Имам много въпроси — казах на Морели. Той ме поведе към асансьора.
— И аз имам няколко въпроса. Кажи ми например какво, по дяволите, се случи?
— Нека първо аз ти задам въпроси. Искам да знам какво се случи с Танка. Никой нищо не ти казва. Да не би случайно…
— … да е убит? За нещастие, не. Бил е със защитна жилетка. Куршумът го е съборил и при падането си ударил главата, но иначе му няма нищо. А ти къде беше, когато са стреляли по него?
— На пода. Подрямвах си.
Морели се усмихна.
— Да видя дали съм те разбрал правилно. Излиза, че не си отнесла куршума, защото си заспала в работно време, така ли?
— Ами нещо такова. Аз се изразих по-красиво. А какво стана с човека с бомбата?
— Досега в близост до това, което е останало от апартамента — а то не е много, — откриха обувка и тока за колан. А, и на улица „Старк“ намериха няколко зъба.
Вратата на асансьора се отвори и се качихме.
— За зъбите се шегуваш, нали?
Морели се усмихна и натисна копчето.
— Някой друг да е пострадал?
— Не. На възрастната госпожа й се е разминало с падане по задник, както и на теб. Впрочем, ще можеш ли да потвърдиш думите й, че е стреляла при самоотбрана?
— Да. Наркоманът стреля по нея, преди тя да го взриви. Би трябвало куршумът да се открие в стената, стига тя да е още там.
Излязохме от фоайето, прекосихме улицата и спряхме при комбито на Морели.
— Къде да те закарам? — попита той. — У вас? У майка ти? У нас? Ако още си уплашена, ще ми е приятно да останеш при мен.
— Благодаря ти, обаче трябва да се прибера у дома. Искам да взема душ и да се преоблека.
След това исках да продължа да търся Фред. Изпитвах силно желание да тръгна по стъпките му. Исках да застана на паркинга, където бе изчезнал, и да усетя психическите му вибрации. В интерес на истината, такива вибрации не бях усещала никога, но все някога трябваше да се започне.
— Между другото, познаваш ли букмейкър на име Бънчи?
— Не. Как изглежда?
— Италианец, среден на ръст. На около четиридесет години.
— Това нищо не ми говори. Откъде го познаваш?
— Ходил е при Мейбъл, а след това посети и мен. Твърди, че Фред му дължал пари.
— Фред ли?
— Ако Фред е искал да залага на конни състезания, защо не е правил това при сина си?
— Вероятно не е искал никой да разбере, че се занимава с това.
— Прав си. Трябваше да се сетя.
— Разговарях с доктора ти — каза Морели. — Според него трябва да почиваш поне два дни. Каза също, че пищенето в ушите ти постепенно ще отслабне.
— Вече поотслабна.
Морели ме погледна.
— Ти май не си решила да почиваш, познах ли?
— Би трябвало да ми обясниш какво разбираш под почивка.
— Да си стоиш у дома, да гледаш телевизия.
— Може и да погледам.
Морели вкара колата в паркинга на моя блок, спря и каза:
— Когато се почувстваш добре, трябва да се отбиеш до участъка и да дадеш писмени показания.
— Добре — казах и слязох от колата.
— Да се кача с теб? — предложи Морели.
— Няма нужда. Добре съм. Благодаря ти все пак.
Морели отново се усмихна.
— Да не би да те е страх в хола да не загубиш самоконтрол и да не ме помолиш да остана при теб и да се любим?