— Само искам да ти напомня, че сватбата е утре. Ще мина да те взема към четири. И не забравяй, че още не си написала показания за престрелката на улица „Слоун“.
— Не съм забравила.
— Да си научила нещо ново за Фред?
— Не, нищо. Нищо, което да заслужава да се спомене. Слава Богу, че не си изкарвам хляба с това занимание.
— Слава Богу — съгласи се Морели.
Реших, че се усмихва. Затворих телефона и се обадих на своя приятел Лари от „Ар Джи Си“.
— Виж сега, Лари, намерих чека — казах му. — Беше на бюрото на дядо ми. Покрива разходите за прибиране на сметта за три месеца. Напълно е изряден.
— Добре. Донесете чека и ще оправим работата.
— До колко часа работите?
— До пет.
— Ще дойда, преди да затворите.
Прибрах нещата си в чантата, заключих апартамента и се понесох по стълбите към фоайето. Излязох от сградата и тръгнах към колата. Държах ключа в ръка и тъкмо се наканих да отключа колата, когато усетих нечие присъствие зад себе си. Обърнах се и се озовах лице в лице с Бенито Рамирес.
— Здравей, Стефани, радвам се да те видя — каза той. — На Шампиона много му липсваше, докато го нямаше тук. Шампиона много мисли за теб.
Шампиона, известен също като Бенито Рамирес, много обичаше да говори за себе си в трето лице.
— Какво искаш?
Той се усмихна с усмивката си на болен човек.
— Знаеш какво може да иска Шампиона.
— Не е ли по-добре ти да ми го обясниш?
— Шампиона иска да е твой приятел. Иска да ти помогне да откриеш Иисус.
— Ако продължаваш да ми досаждаш, ще издействам забрана да се доближаваш до мен.
Усмивката не слезе от устата му, но очите му бяха студени и зли. Парчета стомана, плуващи в празно пространство.
— Никой не може да удържи един Божи човек, Стефани.
— Махай се от колата ми.
— Къде отиваш? — попита Рамирес. — Защо не придружиш Шампиона? Шампиона ще те поразходи. — Докоси бузата ми с опакото на ръката си. — Шампиона ще те отведе да видиш Иисус.
Бръкнах в чантата си и извадих пистолета.
— Не се доближавай до мен.
Рамирес тихо се усмихна и отстъпи една крачка.
— Когато настъпи часът да видиш Бога, няма да можеш да избягаш.
Отключих колата, седнах зад волана и оставих Рамирес да стърчи на паркинга. Спрях на светофар на две преки от булевард „Хамилтън“ и едва тогава разбрах, че по бузите ми се стичат сълзи. Майната им. Избърсах ги и изкрещях:
— Не те е страх от Бенито Рамирес!
Разбира се, подобно твърдение бе глупаво и безсъдържателно. Рамирес бе чудовище. Всеки дори само с капчица разум би се боял от него. А аз не просто се боях. Бях ужасена и се бях разплакала.
В офиса пристигнах във вече прилична форма. Ръцете ми бяха престанали да треперят и носът ми не течеше. Все още ми се гадеше, но не мислех, че ще повърна. Възприемах уплахата си като признак на слабост и това не ми бе приятно. Особено след като бях решила по собствена воля да се заема с работа, подобна на полицейската. Трудно е да я вършиш както трябва, когато трепериш от страх. Единственото, с което можех да се гордея, бе, че не бях разкрила уплахата си пред Рамирес.
Кони — нанасяща кървавочервен лак върху нокътя на палеца си, ме попита:
— Ти провери ли за Фред из болниците и моргите?
Сложих чека върху фотокопирната машина, затворих капака и натиснах копчето.
— Проверявам всяка сутрин.
— Какво друго правиш? — попита Лула.
— Мейбъл ми даде снимка на Фред. Чудех се дали да не я взема и да не обиколя с нея всички магазини в търговския център. Че и къщите от улиците зад „Гранд Юниън“.
Никак не ми се вярваше, че е нямало поне един човек, който да види как Фред излиза от паркинга.
— Това не ми звучи забавно — каза Лула.
Взех копието на чека и го прибрах в чантата си. След това надписах папка с името на Фред, сложих в нея оригиналния чек и я прибрах в шкафа за папки, в раздела на Шуц. Разбира се, щеше да ми е по-лесно, ако я бях прибрала в бюрото си. Работата е там, че нямам бюро.
— Какво става с Ранди Бригс? — попита Лула. — Днес няма ли да го посетим?
Вече се чудех дали единственият начин да изкарам Ранди Бригс от апартамента му не е да подпаля блока.
Вини подаде глава от кабинета си.
— Някоя от вас да спомена Бригс?
— Аз не съм. Аз нищо не казах — рече Лула.
— Това е съвсем лесен случай — каза Вини. — Защо още не сте докарали този човек?
— Работя по случая.
— Така е, и тя не носи никаква вина — каза Лула. — Много е хитър.
— Давам ви срок до осем сутринта в понеделник — каза Вини. — Ако този задник Бригс в понеделник сутрин не се окаже в гълъбарника, ще дам случая на друг.
— Вини, да познаваш букмейкър на име Бънчи?