— Искаш да кажеш, че не са ти дали фотография на покойния.
— Среден пръст — каза баба. — Показаха ми среден пръст.
— При това бяха много убедителни — добави усмихнатият Бригс. — Жалко, че те нямаше.
— И без това не мисля, че е той — казах.
— Не съм сигурна — каза баба. — Тези хора се държат така, сякаш крият нещо. Изглеждат ми гузни.
Ако бях роднина на човек, признал извършването на убийство, вероятно и аз щях да се чувствам малко неловко.
— Не се безпокой — каза баба. — Допусках, че може да се получи така, и заради това си изготвих план.
— Най-добрият ти план ще е да забравим за всичко това — казах.
Баба продължаваше да сканира с поглед тълпата.
— Ема Гец ми каза, че покойника в салон 4 го гримирали много хубаво. Ще отида да го видя.
— И аз ще дойда — каза Бригс. — Не искам да пропусна нищо.
Гримът в салон 4 никак не ме интересуваше, така че казах, че ще ги изчакам във фоайето. След няколко минути ми омръзна да чакам, така че отидох до масата и си взех малко курабийки. И там се притесних, така че се отбих до дамската тоалетна, за да видя състоянието на косата си. Грешка. Не биваше да го правя. Върнах се при курабийките и пъхнах една в джоба си за Рекс.
Тъкмо бях започнала да броя панелите на тавана и се чудех по какъв друг начин да си убия времето, когато се включи пожарната аларма. Не много отдавна сградата на Стива бе изгоряла почти до основи, така че сега бе опразнена много бързо. Хората побягнаха от салоните и се устремиха към вратата. Никъде не видях баба Мазур, така че си пробих път през тълпата, за да стигна до салон 4. Когато пристигнах там, салонът бе празен, ако се изключеше госпожа Кункле, напълно безметежна в ковчега си от махагон и бронз, струващ дванадесет хиляди долара. Затичах се отново към фоайето, за да проверя дали баба не е вън, но забелязах, че вратата на салон 1 е затворена.
Всички останали врати бяха отворени. Затворена бе само вратата на Липински.
Отвън се чу вой на сирени и бях обзета от лошо предчувствие. В другия край на фоайето Стива нареждаше с крясъци на помощника си да провери задните стаи. Видя ме и лицето му побеля.
— Не бях аз! — казах му. — Кълна ти се!
Той тръгна подир помощника си и веднага щом излязоха, отидох до салон 1 и се опитах да отворя вратата. Дръжката поддаде, но вратата не се отвори. Натиснах с рамо. Вратата рязко се отвори и Бригс падна по гръб.
— Майната ти — викна той. — Веднага затвори вратата, висока глупачко!
— Какво правиш?
— Помагам на баба ти да си свърши работата. Не разбра ли?
Баба бе вдигнала капака на ковчега на Лари Липински, бе стъпила с един крак върху сгъваем стол, а с другия на ръба на ковчега и правеше снимки.
— Бабо!
— От мен да знаеш, този мъж никак не изглежда добре.
— Слизай веднага!
— Трябва да изщракам лентата докрай. Много мразя да зяносвам пози.
Затичах се към нея по пътеката между столовете.
— Не можеш да правиш това!
— Мога, след като се сетих да стъпя на стола. Иначе можех да му снимам лицето само странично. Това не ме устройва, защото половината му глава я няма.
— Веднага спри да снимаш и слез!
— Последен кадър! — каза баба, слезе от стола и прибра апарата в чантичката си. — Някои ще излязат страхотни.
— Капака! Затвори капака!
Тряс!
— Не знаех, че е толкова тежък — каза баба.
Върнах стола на мястото му и огледах внимателно ковчега, за да се убедя, че е наред. След това хванах баба за ръка.
— Да се махаме.
Вратата се отвори и Стива попита удивено:
— Какво правиш тук?
— Не успях да намеря баба — Казах. — И…
— Дойде да ме спаси — каза баба, докато вървеше към вратата. — Тъкмо изразявах почитта си към покойника, когато алармата се включи и всички избягаха. Някой ме събори и не можах да се изправя. Джуджето бе с мен, обаче не му стигнаха силиците да ме вдигне. Ако не беше внучката ми, досега да съм станала на пепел.
— „Малък човек“ — каза Ранди Бригс. — Колко пъти трябва да ти обяснявам, че не съм джудже?
— Ами на мен ми се виждаш като джудже — каза баба и подуши въздуха. — Защо не мирише на пушек?
— Тревогата очевидно е била фалшива — каза Стива. — Добре ли сте?
— Като се гледам, да — каза баба. — Извадих късмет, защото съм стара и кокалите ми са крехки. — Погледна ме. — Представяш ли си — фалшива тревога!
Представих си.
На улицата имаше две пожарни коли. Хората трепереха под ръмящия дъжд, но не се разотиваха. Първо, изпитваха любопитство. Второ, връхните им дрехи бяха останали вътре. На ъгъла бе паркирала полицейска кола.
— Да не би ти да си задействала тази аларма? — попитах баба.