— Кой, аз ли? Моля ти се!
Когато се прибрахме, пред входа ни чакаше мама.
— Чух сирените — каза тя. — Добре ли сте?
— Разбира се, че сме добре — отвърна баба. — Не се ли вижда, че сме добре?
— Госпожа Чиак ми каза, че й се обадила дъщеря й и й казала, че при Стива имало пожар.
— Нямаше пожар — каза баба. — Обикновена фалшива тревога.
Майка ми продължи да гледа мрачно. Баба отърси дъжда от палтото си и го закачи на закачалката.
— Иначе щеше да ми е неприятно, че пожарникарите са ги вдигнали по тревога за нищо, но забелязах, че Бъки Мойер шофира. Знаеш, че на Бъки му прави страхотен кеф да кара тази огромна кола.
Това си беше самата истина. Даже няколко пъти го бяха заподозрели, че сам предизвиква фалшиви тревоги, за да може да подкара пожарната кола.
— Време ми е да тръгвам — казах. — Утре имам много работа.
— Почакай — каза майка ми. — Ще ти дам малко пилешко за вкъщи.
Баба ми се обади в осем и каза:
— Тази сутрин имам час във фризьорския салон. Можеш да ме закараш дотам, а по пътя ще оставим… знаеш какво.
— Филма ли?
— Да.
— В колко часа трябва да си в салона?
— В девет.
Първо спряхме пред фотоателието и баба ми даде филма и заръча:
— Кажи им да го направят за един час.
— Това ще струва цяло състояние.
— Имам си талон — каза баба. — На нас, възрастните, ни дават специални талони, защото нямаме много време за губене. Иначе трябва да чакаме прекалено дълго за снимките си, а през това време можем да умрем.
Оставих я във фризьорския салон и продължих за офиса. Лула се бе разположила в голямото кресло, пиеше кафе и си четеше хороскопа. Кони беше зад бюрото и ядеше сандвич. Вини не се виждаше.
Щом ме зърна, Лула захвърли вестника и каза:
— Искам да ми разкажеш всичко. Абсолютно всичко. Искам да чуя подробностите.
— Няма много за разказване — уплаших се и не облякох роклята.
— Добре ли те чух? Я повтори!
— Историята е доста сложна.
— Значи искаш да ми кажеш, че не си намазала нищо?
— Точно така.
— Момиче, това е много кофти.
Има си хас да не знам, че е кофти.
— Имаш ли непесета? — попитах Кони.
— В събота не изникна нищо. А днес е все още много рано.
— Вини къде е?
— В арестантското. Оформя гаранцията на един крадец.
Излязох от офиса и погледнах буика.
— Мразя те — казах му.
Чух нечий тих смях зад себе си, обърнах се и видях Рейнджъра.
— Винаги ли разговаряш с колата си по този начин? За това ще ти потрябва цял живот, маце.
— Живот си имам. Това, което ми трябва, е нова кола.
Той задържа поглед върху мен и се побоях да се опитам да отгатна мислите му. Кафявите му очи излъчваха увереност и си личеше, че ситуацията му се вижда леко забавна.
— Какво си готова да направиш, за да се сдобиеш с нова кола?
— Какво имаш предвид?
Отново се разнесе тих смях.
— Би ли трябвало да е морално издържано?
— За каква кола става дума?
— Мощна. Сексапилна.
Останах с опасението, че тези думи могат да характеризират и работата, която трябва да се свърши.
Започна отново да ръми. Той вдигна качулката на якето ми и натика косата ми в нея. Пръстът му се плъзна по слепоочието ми, погледите ни се срещнаха и за кратък и ужасяващ миг допуснах, че може да ме целуне. Мигът отмина и Рейнджъра се отдръпна и каза:
— Когато се решиш, обади ми се.
— Да се реша за какво?
Той се усмихна.
— За колата.
— Окей.
Уф! Качих се в буика и се понесох с рев в мъглата. Спрях на един светофар и започнах да блъскам с глава кормилото, докато светне зелената светлина. Глупачка, глупачка и пак глупачка! Защо ми трябваше да казвам „окей“? Що за тъп отговор! Ударих с глава за последен път кормилото и светофарът засия в зелено.
Когато влязох във фризьорския салон, баба тъкмо я пръскаха със спрей за коса. Косата й бе стоманеносива и тя винаги я подстригваше късо и я увиваше на къдрици, наредени една до друга върху розовия й череп.
— Почти приключих — каза тя. — Взе ли снимките?
— Още не.
Баба плати, навлече палтото си и внимателно нагласи на главата си найлонова шапчица.
— Голямо гледане падна снощи — каза, докато стъпваше предпазливо на мокрия тротоар. — Беше много вълнуващо. Ти не успя да видиш как Маргарет Бъргър насмалко не получи удар заради покойника в салон 3. Нали си спомняш, че Сол, мъжът на Маргарет, умря от инфаркт миналата година? Тогава тя ми каза, че ударът се дължал на неприятности, които Сол си имал с телефонната компания. Каза ми, че нейните служители му вдигнали кръвното. Човекът, който го изтормозил, бил Джон Кърли, покойникът от салон 3. Маргарет каза, че дошла да се изплюе върху трупа му.