Тръгнах си и потеглих по „Чамбърс“ на път за „Хамилтън“. Точно там Бънчи ме настигна. Забелязах го в огледалото за обратно виждане, спрях до тротоара и слязох, за да си поговорим.
— Къде беше? — попитах го. — Да не би неделя да ти е почивен ден?
— Имах работа. За твое сведение, на букмейкърите им се налага от време на време да работят.
— Знам само, че не си букмейкър.
— Пак ли започваш?
— Как успя да ме откриеш точно сега?
— Въртях се наоколо с колата и просто извадих късмет. А ти? На теб излезе ли ти късметът?
— Това въобще не е твоя работа!
Погледът му се развесели.
— Имах предвид Фред.
— Крачка напред, две назад — казах. — Уж стигам до някакви следи, а после се оказва, че не водят доникъде.
— Какво имаш предвид?
— Открих една жена, която видяла Фред да се качва в колата на друг човек в деня на изчезването му. Работата е там, че не можа да опише нито човека, нито колата му. После пък в погребалното бюро се случи нещо много странно. Имам чувството, че има някаква връзка със случая, но не мога да си обясня защо.
— Какво беше това странно нещо?
— Една от посетителките, изглежда, бе имала проблеми, подобни на проблема на Фред с боклукчийската компания. Само че в нейния случай ставаше дума за телефонна компания.
— За какви проблеми става дума?
— Не знам точно. Това ми го каза баба. Спомена, че били подобни на проблемите на Фред.
— Според мен няма да е зле да поговорим с тази жена.
— Двамата с теб? Изключено.
— Бях останал с чувството, че работим заедно. Нали ме нахрани с агнешко.
— Стана ми жал за теб. Имаше много страдалчески и самотен вид.
Бънчи размаха шеговито пръст.
— Не си искрена. Според мен започвам да ти харесвам.
Колкото може да ти хареса бездомно куче. Или почти толкова. В едно нещо обаче Бънчи бе прав. Защо пък да не поговорим с Маргарет Бъргър? Какво лошо можеше да има в това? Нямах представа къде живее Маргарет, така че се върнах при нашите и помолих баба да ми даде адреса.
— Ще ти покажа къде живее — рече тя.
— Не е необходимо да ми показваш. Само ми обясни.
— И да изтърва екшъна? Няма да го бъде!
Всъщност защо пък да не дойде? Нали и без това и Бънчи се мъкнеше подир мен? Може би трябваше да поканя също и госпожа Чиак, и Мери Лу, и сестра си Валери. Поех си дълбоко дъх. Сарказмът винаги повдига тонуса ми.
— Влизай в колата — казах на баба.
Тръгнах по „Чамбърс“. Стигнахме до „Либерти“, а после завих по „Ръслинг“.
— Една от тези къщи е. Като я видя, ще я позная — каза баба. — Навремето й ходех на гости. — После погледна през рамо. — Струва ми се, че някой ни следи. Бас държа, че е някой от боклукчиите.
— Това е Бънчи — казах. — С него уж работим заедно.
— Без майтап? Това издирване стана много мащабно. Станахме цял екип.
Спрях пред дома, посочен от баба, а после всички се струпахме на тротоара. Бе спряло да вали.
— Внучката ми ми каза, че работите заедно — каза баба на Бънчи и го огледа. — И вие ли сте търсач на съкровища?
— Не, госпожо, аз съм букмейкър — отвърна той.
— Букмейкър! — възкликна баба. — Чудесно! Винаги съм искала да се запозная с букмейкър.
Почуках на вратата на Маргарет Бъргър и когато тя отвори, се опитах да се представя, обаче баба ме изпревари.
— Надявам се да не те безпокоим, но и тримата сме заети с важно разследване — каза баба. — Стефани, аз и господин Бънчи.
Бънчи ме сръга и измърмори:
— „Господин“ Бънчи! Това ми хареса.
— Съвсем не ме безпокоите — отвърна Маргарет Бъргър. — Вероятно става дума за клетия Фред.
— Не ни е лесно да го открием — каза баба. — Внучката ми реши, че проблемът ти с телефонната компания прилича на нашия. Не ще и дума, има и разлика. Довели са Сол до инфаркт, вместо да го отвлекат.
— Ужасни хора, наистина — каза Маргарет. — Винаги сме си плащали сметките най-редовно. Не е имало един случай да сме закъснели. А пък после, когато си имахме неприятности с апарата, се направиха, че не ни познават. Можеш ли да си представиш?
— Също както при Фред. Нали така, Стефани?
— Да, бабо. Наистина…
— И после какво стана? — попита Бънчи. — Сол направи ли оплакване?
— Отиде лично при тях и вдигна голяма дандания. Точно тогава получи сърдечен удар.
— Срамна работа — каза баба. — Сол бе само на седемдесет и няколко.
— Пазите ли разписките от телефонната компания? — попита Бънчи. — От времето, когато сте нямали проблеми с нея?