— Мога да проверя — каза Маргарет. — Пазя всички сметки поне по една-две години. От тези на телефонната компания обаче май нищо не остана. След смъртта на Сол онзи ужасен човек, Джон Кърли дойде у нас уж за да помогне да се оправи батакът с плащанията. Въобще не му повярвах. Просто се опитваше да прикрие следите си, защото той бе виновен за бъркотията с компютрите. Дори почти си го призна, обаче за Сол вече бе късно. Вече бе получил инфаркт.
Бънчи, изглежда, се бе примирил с това, което слушаше.
— Значи Джон Кърли е прибрал сметките — каза той. Думите му прозвучаха повече като констатация, отколкото като въпрос.
— Каза, че му трябвали за документацията.
— И не ги ли върна?
— Не. На всичкото отгоре ми пратиха съобщение, в което ме приветстваха като нов клиент. Уверявам ви, в тази телефонна компания цари пълна бъркотия.
— Имаш ли други въпроси? — попитах Бънчи.
— Не. Това ми е достатъчно.
— А ти, бабо?
— И на мен нищо не ми идва наум.
— В такъв случай, благодаря ви за отзивчивостта — казах на Маргарет.
— Дано Фред да се намери — каза тя. — Мейбъл сигурно не е на себе си.
— А, засега се държи — каза баба. — Фред май не е от тези съпрузи, които много липсват на съпругите си.
Маргарет кимна, сякаш бе разбрала напълно това, което иска да й каже баба.
Оставих баба и продължих към апартамента си. Бънчи ме последва и паркира зад мен.
— А сега какво? Сега какво ще правиш?
— Не знам. Ти имаш ли някакви идеи?
— Мисля, че в тази боклукчийска компания нещо не е наред.
Замислих се дали да не му разкажа за Лора Липински, обаче реших да се въздържа и вместо това попитах:
— Защо поиска да видиш сметките?
— Нямах някакви конкретни съображения. Просто ми се стори, че може да са интересни.
— Ясно.
Бънчи, с ръце в джобовете, се люшна на пети.
— Иска ми се да те попитам за сметките от боклукчийската компания. Запазила ли си някои от тях?
— Защо? И те ли според теб ще са интересни?
— Може би. Знае ли човек. — Погледът му се спря на нещо зад мен и изражението му се промени. Може би беше уморен.
Усетих как нечие тяло се доближава плътно до моето и нечия топла длан грижовно ляга на ключицата ми. Не ми трябваше да се обръщам, за да разбера, че е Рейнджъра.
— Това е Бънчи — казах на Рейнджъра, за да ги запозная. — Букмейкърът.
Бънчи отстъпи две крачки. Човек прави такива маневри, когато пред него е застанала мечка гризли.
— Пак ще се видим — каза той, обърна се и тръгна към колата си.
— Не е букмейкър — каза Рейнджъра, без да отлепва ръка от ключицата ми.
Обърнах се към него. Реших, че е добре между двама ни да има някакво разстояние.
— Защо трябваше да го сплашваш?
Рейнджъра се усмихна.
— Според теб сплаших ли го?
— Не особено.
— И аз така мисля. Той има основание да не се плаши.
— Ще сгреша ли, ако кажа, че не ти стана симпатичен?
— Просто съм предпазлив. Беше въоръжен и лъжеше. И отгоре на всичко е ченге.
Всичко това вече ми бе известно, така че казах:
— От няколко дни ме следи. Досега беше безобиден.
— Какво търси?
— Не знам. Нещо, което има връзка с Фред. Засега знае повече от мен. Следователно си струва да не прекъсваме играта. Според мен е федерален агент. Мисля, че е инсталирал в колата ми сигнално устройство, за да може да ме следи. Полицаите от Джърси са твърде бедни, за да си позволяват такъв лукс. Вероятно работи в тандем с партньор, който също ме следи. Досега обаче не съм го открила.
— Той дали е разбрал, че ти е станал ясен?
— Да, обаче не желае да говори по въпроса.
— Ще ти помогна да решиш проблема със следенето — каза Рейнджъра и ми подаде комплект ключове.
— Какво е това?
Глава 10
— Изкушението — каза Рейнджъра и посочи едно чисто ново черно „Порше Бокстър“.
— Би ли се изразил по-конкретно? Какво изкушение имаш предвид?
— Изкушението да достигнеш нови хоризонти.
Не ми се щеше да се замислям за разбиранията на Рейнджъра за нови хоризонти. Според мен тези негови нови хоризонти се намираха прекалено близко до пъкъла за моя вкус. На начинаещите се предлагаше кола, чието притежание може би не бе съвсем издържано от законова гледна точка.
— Къде ги намираш тези коли? — попитах. — Имам чувството, че разполагаш с неизчерпаеми запаси от скъпи нови черни коли.
— Имам си източник.
— Това порше да не е крадено?
— Има ли значение?
— За мен има.
— В такъв случай, не е крадено.
Поклатих глава.
— Колата наистина е страхотна. Много ценя предложението ти, обаче не мога да си позволя кола като тази.