Рейнджъра ме придружи до бара и ме представи на своя адвокат.
— Стефани Плъм — повтори името ми адвокатът. — Струва ми се, че ви познавам.
— Не съм имала намерение да подпалвам погребалното бюро — казах. — Бе нещастен случай.
Той поклати глава и се усмихна.
— Моля ви, не това имах предвид. Вие бяхте омъжена за Дики Бар. Той работи за кратко време в нашата фирма.
— На Дики всичките му работи бяха кратки — отвърнах. Включително и бракът ни. Мръсно прасе!
След двадесет минути Рейнджъра приключи разговора си, адвокатът му допи чашата си и си тръгна и ние се преместихме на една от масите. Днес Рейнджъра бе в черно. Черна тениска, черни хамалски панталони, черни високи обувки и черно яке. Не съблече якето и всички в помещението много добре знаеха защо. Рейнджъра не бе от тези, които оставят пистолета си в жабката на колата. Поръчахме вечерята и той се отпусна в стола си.
— Не обичаш да говориш много за брака си.
— Ти пък не обичаш да говориш за нищо.
Рейнджъра се усмихна.
— Предпочитам да не привличам хорското внимание.
— Бил ли си женен?
— Много отдавна.
Не очаквах такъв отговор.
— А деца имаш ли?
Той замълча цяла минута, преди да отговори.
— Имам дъщеря на девет години. Живее при майка си във Флорида.
— Срещаш ли се с нея?
— Когато ходя из тези краища.
Кой бе този човек? Притежаваше офис сграда в Бостън. Бе баща на деветгодишно дете. Беше ми трудно да съчетая тази нова информация с представата си за Рейнджъра; човек, който носи пистолет и е търсач на съкровища.
— Разкажи ми нещо за бомбата — каза Рейнджъра. — Имам чувството, че не би трябвало да те разпитвам за личния ти живот.
Изложих му теорията си.
Той не помръдна от мястото си, но присви устни.
— Бомбите не са хубаво нещо, маце. Неприятна работа са. Развалят ти деня.
— Имаш ли мнение по случилото се?
— Да. Защо не си вземеш отпуск?
Смръщих нос.
— Не мога да си го позволя.
— Ще ти дам аванс за предстоящи услуги.
Поруменях.
— Що се отнася до тези услуги…
— Никога не плащам за този род услуги, които те тревожат — прекъсна ме тихо Рейнджъра.
Такива ми ти работи.
Започнах да се храня, после казах:
— И да имах такава възможност, нямаше да изляза в отпуск. Не съм приключила случая с дядо Фред. Няма на кого да оставя Рекс. Освен това наближава Денят на Вси светии. Това е любимият ми празник.
Денят на Вси светии наистина е един от любимите ми празници. Обичам щипещия студен въздух, издълбаните тикви и смешните маски. Сладкишите, които събирах като малка, никога не са ме интересували. За мен най-важно бе преобличането. Може би това е показателно за моята личност — сложи ми маска, и съм щастлива. Нямам предвид грозните миризливи гумени маски, които покриват очите. Гримирането също ми доставя удоволствие.
— Разбира се, вече само ходя при нашите и им нося сладкиши. Но с баба винаги се маскираме, когато очакваме да дойдат деца. Миналата година аз бях Зоро, а баба — Лили Мънстер. Тази година май е решила да се преоблече като една от Спайските.
— Според мен на теб ти отива да се маскираш като Зоро — каза Рейнджъра.
Зоро наистина е един от любимците ми. Страхотен е.
За десерт си поръчах тирамису, защото Рейнджъра плащаше сметката, а в „Росини“ го приготвят наистина чудесно. Рейнджъра естествено отказа десерта. Не желаеше да омърсява тялото си със захар и да наблюдава как върху плоския му корем се появяват гънки. Погълнах последните парченца от сладкиша и дискретно пъхнах ръка под покривката, за да разкопчая най-горното копче на джинсите си.
Не съм вманиачена на тема тегло. Дори нямам кантар. Оценявам теглото си по джинсите. Неприятно ми е да го призная, но вече не можех да обуя някои. Значи се нуждаех от диета. И от упражнения. Реших да започна от утре. Още от утре щях да престана да ползвам асансьора, за да стигна до втория етаж, и да ям сладкиши на закуска.
Започнах да изучавам Рейнджъра, докато той ме връщаше у дома. Уличните светлини и фаровете на насрещните коли периодично осветяваха лицето му. Нямаше пръстени. На лявата ръка имаше часовник с бяла найлонова каишка. Днес не носеше обица. Около очите имаше мрежа от ситни бръчици. Личеше, че са от слънцето, не от възрастта. Предполагах, че е някъде между двадесет и пет и тридесет и пет години. Не можех да кажа нещо повече с положителност. Никой не знаеше нищо за произхода му. Държеше се като свой в бедняшките квартали на Трентън, разбираше се с хората от малцинствата и говореше като тях. Тази вечер обаче от този Рейнджъра нямаше и следа. Тази вечер говореше като човек от улица „Уолстрийт“, а не от улица „Старк“.