— Точно така — съгласи се Мери Лу. — И прасетата биха могли да полетят. Лично аз обаче бих предпочела един оргазъм.
Мери Лу зави в паркинга и внезапно закова спирачките.
— За Бога! Виждаш ли?
В сянката непосредствено до входа на блока бе паркиран мерцедесът на Рейнджъра.
— Ако чакаше мен, щях да се нуждая от успокоителни — коментира Мери Лу.
Рейнджъра, съвършено неподвижен, се бе облегнал на колата със скръстени ръце. В мрака изглеждаше застрашително. Успокоителните съвсем определено щяха да свършат работа.
— Благодаря ти за услугата — казах на Мери Лу, без да откъсвам поглед от Рейнджъра. Чудех се какво ли е настроението му.
— Ти ще се справиш ли? Нещо ми се вижда… опасен.
— Личи му по косата.
— Не само по косата.
Личеше му по всичко. По косата, по очите, по устата, по тялото, по пистолета на бедрото му…
— Ще ти се обадя утре — казах на Мери Лу. — Не се плаши от Рейнджъра. Не е толкова лош, колкото изглежда.
Понякога наистина послъгвам, но го правя от благородни подбуди. Нямаше смисъл Мери Лу да изкара цялата нощ в напрежение.
Мери Лу хвърли последен поглед на Рейнджъра и потегли. Поех си дълбоко дъх и тръгнах към Рейнджъра.
— Къде е беемвето? — попита той.
Извадих от чантата си двата номера и парчето от таблото и му ги подадох.
— Имах проблем…
Той присви удивено вежди и в крайчеца на устата му започна да се оформя усмивка.
— Само това ли остана от колата?
Кимнах и преглътнах.
— Откраднаха я.
Усмивката му се разшири.
— Все пак са ти оставили номерата и регистрационната пластинка. Много мило.
Никак не ми се виждаше мило. Даже беше много гадно. Реших, че и целият ми живот е много гаден. Сетих се за бомбата, за Рамирес и за дядо Фред. И за това, че тъкмо в момента, когато ми се стори, че съм постигнала някакъв успех, някой ми открадна колата! Целият гаден свят ми се хилеше и ми се подиграваше.
— Гаден живот — казах на Рейнджъра. Една сълза се стече по бузата ми. Само това оставаше.
Рейнджъра ме стрелна с поглед, обърна се и остави номерата на задната седалка.
— Това беше само кола, маце. Не се безпокой за нея.
— Не е само за колата. Всичко… — Потече още една сълза. — Животът ми е пълен само с проблеми.
Той се доближи до мен. Почувствах топлината на тялото му. Видях, че очите му сякаш са се разтворили в тъмнината на паркинга.
— Ето ти още нещо, за което да се тревожиш — каза. И ме целуна. Хвана ме зад врата и ме целуна в устата. В началото нежно, а после — сериозно и страстно. Притисна ме към себе си и ме целуна още веднъж. Изпълних се с желание. С горещо, силно и плашещо желание.
— Боже мой! — прошепнах.
— Да… Помисли си за това.
— Мисля… Мисля, че не е добра идея.
— Разбира се, че не е добра — каза Рейнджъра. — Ако беше добра, отдавна да съм се оказал в леглото ти. — После извади тефтерче от джоба на якето си. — Имам работа за теб. Младият шейх заминава и някой трябва да го закара до летището.
— И дума да не става! Този малък чекиджия повече няма да го возя!
— Погледни на нещата другояче, Стефи. Той заслужава такова наказание.
В тези думи имаше логика. Добре. И без това нямах друга работа.
— Указанията са написани на листчето. Танка ще ти докара колата.
След това се качи в мерцедеса и потегли.
— Божичко, какво направих? — казах на глас. Влязох бързо във фоайето и натиснах копчето на асансьора. Продължавах да си говоря на глас.
— Той ме целуна, и аз го целунах. За какво мислех? Да, знам за какво мислех.
Асансьорът се отвори и пред мен се появи Рамирес.
— Здравей, Стефани. Шампиона отдавна те чака.
Изпищях и отскочих, но все още продължавах да мисля за Рейнджъра, а не за Рамирес, и не се оказах достатъчно бърза. Рамирес ме хвана за косата и ме повлече към вратата.
— Време е — каза той. — Време е да разбереш какво значи истински мъж. Когато Шампиона свърши с теб, ще си готова да се срещнеш с Бога.
Пищях с все сили и се опитах да се отскубна. Отвориха се две врати.
— Какво става тук? — попита господин Сандърс.
И госпожа Кийн подаде глава през вратата.
— Да. Какво е това безобразие?
— Извикайте полицията! — закрещях. — Помощ! Извикайте полицията!
— Не се безпокой, мила! — извика госпожа Кийн. — Имам пистолет.
После стреля два пъти и разби една от крушките на тавана.
— Улучих ли го? — попита. — Да стрелям ли още?
Госпожа Кийн имаше пердета на двете очи и носеше очила със стъкла, дебели колкото дъната на бирени бутилки.
Рамирес се бе изпарил през вратата още при първия изстрел.
— Не го улучихте, госпожо Кийн, но всичко е наред. Уплашихте го и избяга.