— И заради това я уби?
— Това беше единственото разумно решение. На пръв поглед може да ти се стори малко крайно, но вече казах, че това е единственият начин да накараш някого наистина да мълчи. Човекът е ненадеждно същество. Знаеш ли, покрай това открих още нещо. Никак не е трудно да убиваш.
— Къде се научи да правиш бомби?
— В библиотеката. Тази бомба я бях направил за Кърли, но за негов лош късмет случайно го засякох, когато пресичаше улицата, за да се качи в колата си. Беше късно и той излизаше от един бар. Наоколо нямаше никакви хора. Просто не повярвах на късмета си. Прегазих го десетина пъти. Трябваше да се уверя, че наистина е мъртъв. Не исках да се мъчи. Иначе не беше лош човек, но можеше да проговори.
Неволно изтръпнах.
— Да… — продължи Шемпски. — При първото прегазване се опитах да си внуша, че съм го ударил случайно. Бомбата обаче така или иначе беше готова, а и разбрах, че пак си отишла в „Ар Джи Си“. Обадих се на Стемпър и му казах да се опита да те задържи около половин час, за да може да проверим чека по банков път.
— И заради това реши да убиеш и Стемпър.
— Стемпър умря по твоя вина. И досега щеше да си е жив и здрав, ако ти не се беше заяла заради този чек. Заради два долара. — Шемпски отново започна да подсмърча. — Всички тези хора са мъртви и животът ми изгуби смисъл само заради два шибани долара.
— Аз пък си мислех, че всичко е започнало с Лора Липински.
— И това ли разбра? — Той сякаш се изненада. — Създаваше неприятности на Лари. Бе имал глупостта да й разкаже всичко за парите, а тя взе, че му ги поиска. Решила да го напуска и й трябвали пари. Заплашила го, че ако не й ги даде, ще го обади в полицията.
— Така че уби и нея, така ли?
— Грешката ни в случая бе укриването на тялото. Дотогава не бях вършил подобни неща, така че реших, че това е лесна работа: нарязваш тялото на парчета, слагаш го в два чувала за боклук и ги оставяш някъде през нощта, за да ги приберат боклукчиите. Да ти кажа обаче, преди всичко никак не е лесно да нарежеш тяло на парчета. А пък и пинтията Фред решил да спести някой долар от окапалите листа и ни видял как с Лари мъкнем чувала. Представяш ли си?
— Не мога да разбера къде се вписва Фред в тази история.
— Видял ни как оставяме чувала, но това не го впечатлило. Нали и той правел същото. На следващия ден отишъл в „Ар Джи Си“, Марта го сиктирдосала и му казала да върви на майната си. Фред изминал една пряка и се сетил, че лицето на колегата на Марта му е познато. Минал още една пряка и съобразил, че това е човекът, който изхвърлил чувала с боклук. Тогава Фред отишъл до фирмата за търговия с недвижимо имущество до магазина за деликатеси, извадил фотоапарат и започнал да прави снимки. Предполагам, че е смятал да ги завре под носа на Лари и да го сплаши само дотолкова, доколкото да му върне парите. Само че след две снимки му се сторило, че чувалът е прекалено тежък и вони твърде силно. И решил да го отвори.
— Защо не е уведомил полицията?
— Как защо? Заради парите.
— Значи е смятал да ви шантажира?
Разбрах защо Фред се беше отказал да изпраща чека и го бе оставил на бюрото си. Вече не му беше трябвал. Нали е имал снимките.
— Фред ни каза, че не се бил погрижил за пенсионното си осигуряване. Работил петдесет години във фабриката за копчета, но не успял да събере пари за старини. Някъде чел, че за прилично старопиталище трябвали деветдесет хиляди долара. Толкова ни поиска. Деветдесет хиляди долара.
— А Мейбъл? Не поиска ли да осигури и нейните старини?
Шемпски сви рамене.
— Мейбъл въобще не я спомена. Наистина стиснато копеле.
— Защо уби Лари? — Отговорът на този въпрос вече не ме интересуваше. Интересуваше ме да печеля време. Трябваше ми време. Не исках да натиска спусъка. Ако това предполагаше да продължавам да разговарям с него, значи щях да продължавам да разговарям с него.
— Липински се паникьоса. Искаше да си прибере парите и да избяга. Опитах се да го разубедя, но той вече си бе изгубил ума. Така че реших да се срещна с него и да се опитам да го успокоя.
— Успял си. По-спокоен човек от мъртвец здраве му кажи.
— Не пожела да ме послуша, така че… Какво друго можех да направя? Според мен тази работа я свърших като хората. Помислиха, че е самоубийство.
— Нищо не ти липсваше. Имаш хубава къща, хубава жена и хубави деца. Имаш и хубава работа. Защо започна да крадеш?
— В началото ми трябваха само малко пари за разтоварване. В понеделник вечер заедно с Тип играехме на покер с едни пичове. На Тип жена му никога не му даваше пари, така че той започна да бърка в меда. В началото отклони само две сметки, колкото да има пари за покер. После обаче осъзнахме, че работата е страхотно лесна. В смисъл, че никой не забелязва изчезването на парите. Тогава разширихме операциите, докато захапахме една голяма част от сметките на Вито. Тип познаваше Липински и Кърли и ги включи в играта. — Шемпски отново си обърса носа. — А и без това в банката никога нямаше да спечеля истински големи пари. Там съм на трета глуха. И то заради физиономията ми, не защото съм глупав. Можеше да постигна нещо, но не ме забелязваха. Бог е раздал дарби на всички хора. Знаеш ли коя е моята? Никой не ме запомня. Физиономията ми лесно се забравя. Реших да използвам тази си дарба. Това ми отне доста време, но в крайна сметка разбрах какво трябва да направя. — Изкиска се като ненормален, от което цялата настръхнах. — Дарбата ми е следната: мога да ограбвам хората или да ги убивам на улицата, без някой да ме запомни.